Съпруга на убиец

26.

Прим беше община без самостоятелни правомощия, само с две хиляди души население, затова полицията на Лас Вегас се занимаваше с обажданията. Болдуин им каза да подготвят ударен екип от петима полицаи и с Ортис потеглиха към адреса на Кетнър, а ченгетата тръгнаха с автомобили без опознавателни знаци.

Ортис шофираше, а Болдуин четеше за Остин Кетнър. Бял мъж, на двайсет и шест години, самотник, с няколко присъди за шофиране в нетрезво състояние и публично пиянство, една бивша съпруга и дете, на което не беше плащал издръжката от няколко години. Кетнър не работеше в правоприлагащите органи и това притесни Болдуин, но се оказа, че работи във фирма за почистване с договори за правителствени сгради в Лас Вегас, включително федералната сграда. Кетнър можеше да е влязъл в кабинета на Болдуин след работно време, да е получил достъп до файловете му и да е научил, че Еди Кал им помага в разследването.

— Мислех, че съм приключил с тези глупости — каза Ортис.

— С кои глупости? — попита Болдуин, без да отмества поглед от телефона си.

— Да нося бронежилетка и да разбивам врати. Правих го пет години в отдел „Наркотици“, в Детройт. Исках хубава работа на бюро, където няма да се налага да вадя оръжието си през ден. Не че не ми харесва, но не трябва да се излагам на опасност заради Ребека и малкото ми момиченце.

— Сложили са те там, където се нуждаят от теб. Пък и след една година ти предстои прехвърляне, нали? Може да извадиш късмет и да ти възложат банкови измами или нещо подобно…

Ортис отпи глътка „Биг Гълп“.

— Мислиш ли, че този Кетнър е нашето момче?

— Имейлът е изпратен от неговия апартамент и той има възможност за достъп до нашите файлове и файловете на полицията на Лас Вегас. И отговаря на профила, който в общи линии очерта доктор Сарт.

— Ами Джесика?

— Какво за нея?

— Какво мисли тя?

Болдуин го погледна.

— Има ли значение какво мисли тя?

Ортис повдигна рамене.

— Не знам. Джесика, изглежда, разбира от този тип хора.

Болдуин отново наведе глава над телефона си.

— Никой не разбира този тип хора.

Жилищният блок се намираше близо до казино с влакче на ужасите отпред и рекламна табела, която го хвалеше като подходящо за семейства. Полицаите завиха зад блока, а Ортис и Болдуин спряха отпред. Командирът на ударния екип се обади на Болдуин и съобщи, че са заели позиции. Работодателят на Кетнър им беше казал, че свободният му ден е петък. Домоуправителят на блока ги уведоми, че Кетнър е вкъщи.

— Нека първо да говоря с него — предложи Болдуин.

— Мисля, че това е лоша идея, трябва да нахлуем изневиделица.

— Дай ми само пет минути…

Полицаят, който беше на пост наблизо, ги информира, че никой не е влизал, нито е излизал от апартамента.

— Ако този човек е убиецът, значи е откачен — припомни на глас Ортис, докато закопчаваше ремъците на бронежилетката си.

— Само пет минути — повтори Болдуин, докато слизаше от колата. — Може да си спестим някой пострадал.

— Или пък той ти ще простреля задника.

Болдуин беше с тениска и джинси, но нахлузи широко горнище на анцуг с качулка на „Дяволите от Джърси“, за да скрие кевларената си бронежилетка. Докато се качваше по стълбите за втория етаж, се престори, че си гледа телефона. Не се виждаха хора от блока, боклукчийският камион зави и спря до контейнерите отзад.

Болдуин почука на вратата на Кетнър.

Отвори нисък мъж с късо подстригана кестенява коса и с очила. Лицето му беше изпъстрено с акне, спуканите капиляри по носа подсказваха за сериозно пиянство. Беше някак странно, изглеждаше малко по-голям тийнейджър.

— Здравейте, надявам се, че ще ми помогнете — каза Болдуин. — Търся Рейчъл Мадрид, тя живее няколко врати по-нататък, но не мога да се свържа.

— Не я познавам, съжалявам — отвърна Кетнър.

— А тогава може ли да оставя при вас един пакет за нея? Звъних на съседите, но те не са вкъщи.

Кетнър явно взе да се дразни.

— Съжалявам — продължи Болдуин, — знам, че е досадно, но днес заминавам за Колорадо и ще ми струва трийсетина долара, ако го изпратя по пощата.

— Да, да, добре.

— Страхотно! Благодаря! Но е тежичък. Ще ми помогнете ли да го взема от багажника?

Кетнър въздъхна, вече видимо ядосан.

— Почакайте да си обуя обувките.

Той остави вратата отворена и тръгна по коридора на апартамента. Болдуин пристъпи вътре, жилището не беше мръсно или разхвърляно, но се усещаше трайната воня на марихуана и цигарен дим. На малко бюро в ъгъла имаше компютър и Болдуин хвърли бърз поглед към коридора, после отвори на екрана приложението със снимките и ги сканира.

— Хей!

Той се обърна и видя, че зад него стои Кетнър.

— Какво си мислиш, че правиш? — Кетнър се приближи, блъсна Болдуин и затвори прозорците на екрана.

— Съжалявам, проверявах електронната поща — отговори Болдуин.

— Махай се оттук, по дяволите! Няма да взема пакета!

— Легни на пода, Остин — спокойно му нареди Болдуин.

— Каквооо?

Болдуин извади значката от джоба си и я вдигна, за да му я покаже.

— Легни на пода тихо и кротко и всичко ще мине гладко. Ако не го направиш, след три минути полицаите, които са обградили блока, ще нахлуят тук и не мога да предвидя какво ще се случи, макар да съм сигурен, че ще боли повече, отколкото ако сега ме послушаш.

Кетнър ококори очи от изумление и застана неподвижно, после изведнъж замахна към Болдуин. Болдуин се наведе, мина зад гърба му и уви ръка около врата му. Срита Кетнър в краката и се стовари върху него, когато и двамата паднаха на пода. Болдуин отново го стисна за гърлото и усети, че Кетнър се задъхва.

— Спокойно, спокойно… отпусни се.

Кетнър взе да се съпротивлява, размаха ръце и се опита да издере лицето на Болдуин. Болдуин обаче го стисна още по-силно и напълно спря притока на въздух. Щом усети, че Кетнър губи сили, Болдуин отслаби хватката.

— Точно така, успокой се… спокойно.

Болдуин се отмести, извади телефона и изпрати съобщение на Ортис, че е заловил Кетнър.