Съпруга на убиец

19.

Ярдли стоеше пред вратата на съдия Медисън Агби, почука и изчака да чуе гласа на съдията:

— Влез.

Ярдли влезе и затвори вратата. Агби наближаваше пенсионна възраст, жена от марокански произход, която някога беше спечелила стипендия „Роудс“. Двете изпитваха взаимно уважение, което се дължеше на работата им през годините. Веднъж Агби каза на Ярдли, че ѝ е признателна, че никога не е подала необосновано искане до съда и не е привела неоснователни аргументи в съдебната зала. Агби знаеше, че ако обвинението не е достатъчно солидно, ще бъде отхвърлено веднага щом стигне до бюрото на Ярдли. И двете смятаха, че времето е единственото ценно нещо на света и споделяха страстен стремеж да не го пропиляват.

— Как си, прокурор? — попита Агби, без да отмества очи от екрана на компютъра.

Ярдли седна срещу нея.

— Добре съм, съдия. Имаш слънчев загар.

— Бях в Барбадос, ходила ли си там?

— Не, всъщност не съм напускала страната.

Агби се обърна и отдръпна пръсти от клавиатурата.

— Трябва и да се забавляваш, работата не може да бъде целият ти живот.

Ярдли повдигна рамене и се усмихна срамежливо.

— Може би по-късно… Когато дъщеря ми порасне.

— А, да, познавам този примамлив зов на сирена. Все си мислиш, че ще има по-късно. На колко години е тя сега?

— Петнайсет.

Агби поклати глава.

— Помня, че веднъж се наложи да я вземеш с теб в съда, защото не можа да намериш детегледачка. Мисля, че тогава тя беше на девет или на десет. Не бях виждала съдебна зала по-осветена от радост, както когато вътре има щастливо дете. Децата имат тази сила, нали?

— Да, определено.

Агби спусна малко назад облегалката на стола си и леко се отпусна на нея.

— Е, какво мога да направя за теб днес? Ти каза, че въпросът е спешен.

— Така е, искам да подпишеш една заповед. — Ярдли извади лист от чантата си и го сложи на бюрото на съдията.

Агби го прочете бързо.

— Не говориш сериозно!

— Напротив.

Агби остави документа и подпря с ръка брадичката си.

— Искаш да разреша освобождаването от затвора на сериен убиец, за да види местопрестъпление?

— Не е освобождаване, той ще бъде с белезници и окови и през цялото време с нас ще бъдат двама агенти на ФБР и един надзирател от затвора. Ще има джипиес монитор на глезена си и…

— Защо мислиш, че бих подписала такова нещо?

— Предложихме му снимки на местопрестъплението, но той настоя да го види с очите си. Еди Кал има информация, от която се нуждаем, и това е едно от условията му. Той иска да види лично домовете на жертвите.

— Джесика, ако подпиша тази заповед, представяш ли си какво ще стане, ако Еди Кал избяга и нарани някого? Аз съм съдията, подписал заповедта, а ти си прокурорът, който я е поискал!

Ярдли кимна.

— Знам, но сигурно разбираш, че не бих го поискала, ако имам друг избор.

Агби отново прегледа документа и после попита:

— Виждала ли си го, откакто го арестуваха?

— Видях го вчера, за пръв път от… ами, оттогава.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш това на толкова млада възраст и на всичкото отгоре бременна. Дори не мога да си представя какво ти е било…

— Все едно човекът, когото обичаш най-много на света, изтръгва сърцето ти от гърдите — отговори Ярдли смутена, че думите неволно се отрониха от устата ѝ, без да иска. — Но сега се нуждая от него.

— За какво?

— Наблюдател съм по случай с две двойни убийства. Мисля, че Еди Кал има полезна информация, която може да помогне на разследването.

Агби се замисли.

— Права си. Имам ти доверие и знам, че няма да злоупотребиш с взаимоотношенията ни, като ме накараш да подпиша нещо, с което не можеш да се справиш. Затова няма да те разпитвам надълго и нашироко. Само ще те попитам сигурна ли си?

Ярдли се поколеба.

— Да, сигурна съм — излъга тя. Никога не беше лъгала. Лъжата изгори езика ѝ като киселина. — Не, не съм сигурна… но мисля, че е необходимо.

Агби кимна. Взе писалка, подписа документа и го плъзна обратно към Ярдли.

— Бъди внимателна, Джесика.

Ярдли крачеше напред-назад пред колата на Ортис, докато чакаше. Екипите за почистване на местопрестъпления щяха да отидат в дома на семейство Олсън утре сутринта, затова посещението трябваше да стане тази вечер.

Слънцето беше залязло преди час и силните прожектори на охранителните кули на затвора озаряваха всичко наоколо с ярка флуоресцентна светлина. Ярдли си помисли, че това е светлината, която би видял някой, ако се пече в микровълнова фурна.

— Идеята е ужасна… — отсече тя.

Ортис се беше подпрял на колата и преглеждаше социалните мрежи на телефона си.

— Правили сме го и преди с други затворници. Той няма да се измъкне от оковите. И аз ще го прострелям в задника, ако се опита. Пръстът, с който натискам спусъка, ме засърбява, когато видя сериен убиец. — Той вдигна глава и погледна Ярдли. — Извинявай, не трябваше да казвам това пред прокурор.

Тя продължи да крачи, скръстила ръце на гърдите и забила поглед в земята. След няколко минути портата се отвори и Болдуин излезе. Между него и един много едър надзирател с бежова униформа вървеше Еди Кал с белия си затворнически гащеризон. Веригите на окованите му със стоманени белезници китки и глезени минаваха под слабините и през раменете и се спускаха към белезниците. Оковите му приличаха на някакво приспособление, от което само великият Худини би опитал да се освободи.

До колата на Ортис чакаше затворнически микробус.

— Аз ще пътувам с тях — каза Болдуин.

Еди се усмихна на Ярдли и ѝ намигна. Това я накара да се вцепени, сякаш е изпила твърде бързо вряло кафе в студен ден. Искаше ѝ се микробусът да потегли по-бързо.

— Признавам му едно нещо — каза Ортис, когато другите тръгнаха. — Прякорът Тъмния Казанова много му подхожда. Хубавец е. Вероятно привлича погледите на всички, когато влезе някъде, нали?

Красотата на паяжината, помисли си Ярдли и се загледа в стоповете на отдалечаващия се микробус, докато най-накрая изчезнаха в мрака.