Съпруга на убиец

15.

Сърцето на Ярдли сякаш пропусна един удар. Тя погледна ръцете си и видя, че кожата ѝ е настръхнала, въпреки че в стаята беше топло.

Еди Кал изглеждаше различно. Някога дългата му коса беше подстригана късо и вече прошарена. Леко наболата брада на лицето му беше бяла, въпреки че само няколко години бе по-голям от нейните трийсет и осем. Раменете му, единствената част от него освен лицето и врата, която не беше покрита с белия затворнически гащеризон, бяха бледи и мускулести.

Последния път, когато Ярдли го видя, той я порази. Дори когато ѝ каза сбогом… Неустоимият чар, който притежаваше Еди Кал от момента, когато го срещна.

Каза, че се е опитал да спре, целуна я, после хукна към прозореца в банята на апартамента им и скочи върху покрива на гаража долу. Сигурно се беше готвил за този момент, защото веднага хукна към капака на канализацията на паркинга, спусна се вътре и изчезна. Остави я на екип на специалните сили, които я простряха на пода, докато крещеше, че е бременна.

След това, за три седмици, извърши поредица престъпления в два щата. Първо уби възрастна двойка на една бензиностанция, ударил съпруга по главата с голям камък с толкова злоба, че му разбил черепа, откраднал колата им и по-късно същата вечер съпругата беше намерена край пътя. Удушена. След няколко дни нахлул с взлом в нечий дом и удавил самотна двайсет и няколко годишна жена във ваната и взел парите и бижутата. Престъплението, което наистина вбеси Ярдли, беше семейството, чийто миниван Кал изблъскал от пътя. Обрал ги, убил бащата и наранил майката и децата.

Тя беше в състояние да чете за престъпленията му едва няколко месеца след залавянето му. Не можеше да преглътне факта, че е споделяла най-съкровените части от себе си с него. Към престъпленията преди ареста му се добавиха и убийствата на три съпружески двойки — влязъл през нощта в домовете, завързал ги и запушил устата им, изнасилил съпругите и после прерязал гърлата на всички.

Два месеца след присъдата съдебните заседатели препоръчаха смъртно наказание и оттогава Еди Кал чакаше изпълнението ѝ.

Той седна. Очите му бяха с цвят на тъмносини венчелистчета на рози — също като на Тара — и устните му имаха тънък червеникав блясък. Пазачът включи интеркома и ги остави сами.

Ярдли преглътна.

— Камерата е изключена, знам, че ти предстои обжалване, затова не е необходимо да се тревожиш, че разговорът се записва.

— Още по-красива си, отколкото те помня.

Гласът му бе дрезгав, защото не му се случваше да говори често.

На Ярдли ѝ се зави свят, сякаш земята под краката ѝ пропадна. Затвори очи и преброи на обратно от три, на едно ги отвори и го погледна.

— Изглеждаш в добро здраве.

— Здрав съм. И смятам да остана така. Поне за известно време. Последното ми обжалване ще се реши след четири месеца и след това ще ме екзекутират. Ще избера обесване. Не искам да ме умъртвяват като куче с инжекция. Ще умра като истински мъж.

— Истинските мъже не ги екзекутират за убийства на невинни хора.

Злъчта в гласа ѝ беше прекалено очевидна, Ярдли отчаяно се опита да я прикрие — дойде само за да получи някаква информация от него и никога повече няма да се върне — но подцени силата на реакцията си. Догади ѝ се.

— Омъжи ли се повторно?

— Не съм дошла да говорим за мен.

Кал се втренчи мълчаливо в нея.

— Знаеш ли, никога не съм преставал да те обичам. Съзнавам, че за теб всичко се е променило, когато си разбрала, но за мен не се промени нищо.

— Способен ли си изобщо да обичаш? Знаеш ли какво е това, или за теб е само някакъв вид интересна абстракция?

Той се ухили.

— Получи ли картините, които ти изпратих?

Еди Кал беше вече известен художник и скулптор, преди да се случи всичко това. След ареста му и публичния процес цената на творбите му се повиши многократно. Първата картина, която Ярдли получи, пристигна с бележка от Еди, че трябва да продаде картините, за да издържа себе си и Тара.

— Да, получих ги, благодаря.

— Но не си ги продала, нали? На боклука ли ги изхвърли?

— Не.

— Лъжеш!

— Не лъжа, изгорих ги.

Кал се усмихна.

— Колко?

— Всичките. И всичко в ателието ти.

Той се засмя.

— Много жалко. Отнеха ми боите преди пет години след… едно недоразумение тук. Картините сигурно струват едно малко състояние сега.

— Не исках парите ти.

Еди кимна и Ярдли се запита колко време ще издържи тук. Стори ѝ се, че се върти в жироскоп и ако внезапно спре, ще спре и сърцето ѝ.

— Баща ми каза, че прекарваш по две седмици в ранчото всяка година на Коледа. Радвам се, че все още поддържаш връзка с тях.

— Родителите ти са добри хора.

Последва кратко мълчание.

— Как е тя? — тихо попита Еди.

Ярдли онемя за момент. Идеята, че мисли за нейната дъщеря, я отврати.

— Добре е.

— Пита ли за мен?

— Не. Пита няколко дни, когато беше на десет, беше любопитна кой е баща ѝ. Реших, че не е честно да я лъжа, затова ѝ прочетох за теб от интернет. Тя зададе няколко въпроса и после никога повече не попита.

Еди погледна към прозорчето на стаята от страната на Ярдли.

— Ще направиш ли нещо за мен? Знам, че нямам право да го искам, но ще я доведеш ли да я видя? Само веднъж.

— Не.

Той обърна очи към нея. Очите, в които Ярдли се беше влюбила в един друг живот. Сега видя в тях само омраза.

— Каквото и друго да съм, аз все още съм нейният баща.

— Ти загуби това право в секундата, в която реши, че изнасилването и убиването са по-важни за теб. Имаш ли представа какво преживя Тара? Всички в началното училище разбраха коя е и започнаха да я наричат Кървавата Тара. Дори учителите не искаха да бъдат с нея… Наложи се да я преместя в друго училище. На два пъти! Тя е отхвърлена от обществото през целия си живот заради теб.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш, ти не знаеш какво означава това.

Еди Кал се облегна назад и въздъхна.

— Прочела си твърде много учебници и книги. Трифектата на серийните убийства, нали? Изтезаване на животни, напикаване в леглото и палене на пожари на млада възраст. Аз правил ли съм тези неща? Знаеш, че не съм имал ужасно детство, знаеш, че родителите ми ме обичаха повече от всичко на света, предполага се, че не съм способен да изпитвам съпричастност. На колко филма си ме виждала да плача? На колко залеза? Помниш ли, когато за пръв път видях оригинална творба на Джаксън Полък? Плаках като дете. Вмества ли се това в профила на така наречения психопат? Или човешкото поведение е спектър и всички сме някъде в този спектър? Някои повече в единия край, а други повече в другия, и всъщност никой не избира къде да попадне, защото се ражда такъв…

— Ти си психопат. Повечето психопати не съзнават, че са такива, защото нямат реална представа за себе си.

— Чувствах обич към теб. Чувствах съпричастност. Бих ти дал живота си, без да се замисля нито за секунда, ако го беше поискала. Не можеш да ме принизиш до един термин. Не съм психопат и не страдам от дисоциативно разстройство. Направих го, защото… — Кал бавно примига. — Защото ми харесваше — изсъска той.

Ярдли преглътна и стана, за да си тръгне.

— Сбогом, Еди.

— Дори не поиска помощта ми — каза той.

Ярдли спря и се обърна към него, на лицето му играеше самодоволна усмивка. Тя отново седна на стола.

— Предполагам, че агент Болдуин те е помолил за помощ и ти си отказал — хладно каза Ярдли.

Еди кимна.

— Много странно, че има имитатор. Не знам дали да бъда обиден, или поласкан.

— Не мисля, че можеш да помогнеш, дойдох тук само за да му направя услуга.

— Това е доста неубедително оправдание, Джесика. Мислиш, че ще помогна, защото ми каза, че не мога?

— Защо би искал да помогнеш? Явно ти пука само за теб. Всъщност мисля, че изпитваш трепетна възбуда, че някой ти подражава.

— Имитаторът не го прави точно като мен. Поне така както ми го разказа Болдуин. Има тънки разлики, освен онези, които вижда твоето момче.

— Какви разлики?

Еди повдигна рамене и се ухили.

— Именно за това ще се пазарим.