Съпруга на убиец

69.

След съдебното заседание Болдуин, Тим, Ярдли и Рой Лю решиха да вечерят заедно. Минаваше осем и те вече бяха пропуснали вечерята със семействата си. Ярдли за пръв път щеше да вечеря с шефа си.

В италианския ресторант имаше малко посетители и те се настаниха в сепаре в ъгъла. Известно време бъбриха за незначителни неща. Ярдли мълчеше, докато мъжете обсъждаха някакъв колежански футболен мач. След гризините, но преди да им сервират основното ядене, Лю каза:

— Нещата не вървят добре.

— Вървят горе-долу както очаквахме — рече Тим.

— Не е така, Уесли прави свидетелите ти да изглеждат като идиоти — възрази Лю. — Може би беше грешка, че те определих за прокурор на това дело.

— Как може да говориш така? Аз съм постигнал повече осъдителни присъди от всеки друг в…

— Престани с глупостите, и двамата знаем, че поемаш лесни дела и отказваш или сключваш извънсъдебни споразумения по всички останали. — Лю се облегна назад. — Уесли не оспори нищо от казаното от доктор Джарвис, но го представи като алчен, предубеден лъжец, който не знае, че в докладите му има грешки. Направи го изрично така, че ти да изглеждаш лошо, не доктор Джарвис. — Лю погледна Ярдли и Болдуин. — Съгласни ли сте?

— Да — отвърна Болдуин. — Ще загубим делото.

— Хей — ядосано каза Тим, — няма да седя тук и да търпя да ме нападат за дело, което не съм искал и ми беше хвърлено на бюрото в последната минута. Джесика не го беше подготвила както трябва и не ми даде пълна информация. Трябва да се боря само с онова, което имам, а аз нямах нищо.

— Няма смисъл да се караме кой е виновен — намеси се Ярдли. — Въпросът е как да оправим нещата. — Тя погледна Болдуин. — Кога ще знаем за следите от ухапването?

— Стоматологът ще пристигне вдругиден за сравняването. Каза, че ще напише доклада за няколко часа след това.

— Ето, виждате ли — каза Тим. — Зъбите са основното доказателство. Няма значение колко некомпетентни изглеждат свидетелите. Уесли няма обяснение за това, че в костта на жертвата има следи от неговите зъби.

— Мисля… — Лю млъкна изведнъж, понеже телефонът му иззвъня. Минута по-късно иззвъня и телефонът на Тим.

Ярдли погледна номера на екрана му. Обаждаше се съдебният секретар.

Съдия Агби беше свикала спешно съвещание в съдебната палата. Повикаха федерални маршали да отключат сградата и да осигурят охрана. Ярдли, Лю, Тим и Болдуин пристигнаха и единият федерален маршал ги уведоми, че Уесли вече е там и ги чака пред съдийската стая.

— Случвало ли се е друг път такова нещо? — попита Болдуин.

— Никога — отговори Лю. — Каквото и да е, дори спешен случай, обикновено може да почака до сутринта.

Уесли седеше на дървена скамейка пред съдийската стая до дебел мъж с хубав костюм на тънки райета и с блестящи пръстени на няколко от пръстите си. Сребристата му брада беше старателно подстригана и тъмните му очи следяха с презрение четиримата. От двете страни на Уесли и на другия мъж стоеше по един федерален маршал.

Единият федерален маршал подаде глава в съдийската стая и каза:

— Всички са тук, съдия.

Те влязоха в голямата стая. Лю и Тим седнаха на двата стола срещу Агби. Уесли се настани в ъгъла. Донесоха стол за дебелия мъж и го сложиха от едната страна на бюрото на съдията. Ярдли и Болдуин застанаха прави в дъното на стаята.

Съдия Агби беше с костюм, но без тога. Тя скръсти ръце на гърдите си и Ярдли видя гнева, ясно изписан на лицето ѝ.

— Почитаеми съдия — каза Лю, — надявам се, че всичко…

— Мълчете, господин Лю! — Агби погледна Уесли и попита: — Ще ни запознаете ли с вашия сътрудник, господин Пол?

— Разбира се — отговори Уесли. Ръцете му бяха оковани с белезници и отпуснати в скута му. — Това е господин Уеър Паркър. Той е мой частен детектив от години и аз работя с него в Службата за настойници и процесуално представителство за деца. Господин Паркър, бихте ли информирали останалите защо сме тук, моля?

Дебелият мъж хвърли няколко листа на бюрото.

— Това са разпечатки от телефонните разговори на някой си господин Доминик Хил — каза той с плътен глас. — Ще забележите, че ограденото с кръгче обаждане е било по време на обедната почивка днес до господин Джефрис.

Лицето на Тим стана бяло като тебешир. Ярдли видя, че пръстите му се вкопчиха в облегалките за ръце на стола. Рой Лю не го забеляза и каза:

— И все пак не разбирам защо това не можеше да почака до утре.

— Моля, доведете го, федерален маршал — извика Агби.

Вратата зад съдията се отвори и федералният маршал доведе Доминик Хил. Той застана спокойно и огледа всички в стаята.

— Моля, кажете им защо сме тук, господин Хил — рече Агби.

Хил погледна Тим.

— Днес се обадих на господин Джефрис и му казах, че имам важна информация за Уесли Пол и този съдебен процес. Той се съгласи да се срещне с мен днес в едно кафене. Не искаше да се срещаме в кабинета му.

Съдия Агби едва се сдържаше. Погледът ѝ се стрелкаше ту към Тим, ту към Ярдли.

— И се срещнахте само двамата? — попита тя.

— Да.

— Почитаеми съдия — обади се Тим и се помъчи да се усмихне. — В момента съставям искане до съда по същия този въпрос и смятах да предам информацията на подсъдимия веднага щом…

— Господин Хил? — прекъсна го Агби.

— Казах му, че познавах Джордан и че имам информация по случая, но че съм регистриран сексуален насилник и не трябва да споменава името ми. И после му разказах онова, което знам.

— И каква беше реакцията му?

— Господин Джефрис каза, че днес е щастливият ми ден и да изчезвам и да не казвам на никого. Да си помисля дали да не напусна щата. Обадих се на един приятел, който по-рано беше полицай, и той ме посъветва да кажа на съда и на защитата. Вашият секретар ми каза, че господин Пол е вписал частен детектив за връзка, и затова му се обадих.

Съдия Агби се наведе напред и се втренчи в очите на Тим.

— Посъветвахте ли този свидетел да избяга?

— Съдия. — Лицето на Тим беше зачервено и ръцете му трепереха, сякаш беше изгълтал десетина чаши силно кафе. — Той е проклет сексуален насилник и бивш затворник, наистина ли ще му повярвате?

— Записах разговора ни — обади се Хил. — За всеки случай. Не го нося в момента, ще ви дам копие, съдия.

Агби не отместваше поглед от Тим.

— Искате ли да го чуете, господин Джефрис?

Тим дълго мълча и накрая прошепна:

— Не.

Агби въздъхна тежко.

— Госпожо Ярдли, знаехте ли за това?

— Научих за господин Хил тази сутрин, почитаеми съдия — отвърна Ярдли, подбирайки внимателно думите си, — и го посъветвах да се обади на господин Джефрис. Но нямах представа, че са се срещнали. Не бях уведомена.

— Щяхте ли да предадете информацията на защитата?

— Бях инструктирана, че не ми се разрешава никакъв контакт с доказателствата или свидетелите по това дело, освен ако изрично не ми се заповяда да го направя. Не беше обсъдено с мен дали е внесено за представяне някакво доказателство, или е дадено на защитата.

Съдията кимна.

— Господин Джефрис, отстранен сте от делото. Утре ще подам етично оплакване до Адвокатската колегия на щата Невада. Освен това прекратявам делото в интерес на справедливостта и правосъдието заради грубо нарушение от страна на обвинението.

Лю се зачерви и се втренчи в Тим, сякаш се готвеше да го удуши.

— Благодаря, съдия — каза Уесли с широка усмивка.

— Почакайте — намеси се Ярдли. — Съгласна съм господин Джефрис да бъде отстранен от делото. Няма да възразя срещу никое от доказателствата, приети от съдебните заседатели, и всъщност и самата аз ще ги приема. Но прекратяването на делото е неоправдано. Има прецедент, който изключва възможността за окончателно прекратяване при обстоятелства на етично нарушение от страна на обвинението, и това означава, че можем да пренасрочим делото за по-късна дата. Почти сме приключили с казуса на обвинението. Няма причина да захвърляме всичко. Аз мога да продължа делото.

— Почитаеми съдия, случилото се току-що е най-лошото нарушение, което съм виждал от страна на прокуратурата в моята близо двайсетгодишна практика като правист. — Гласът на Уесли звучеше авторитетно. — Защо господин Хил ще се свързва с прокурора, ако няма оневиняваща информация за престъплението, за което ме съдят? Освен това той е признал, че е познавал жертвата и може самият той да стане заподозрян. И прокурорът му е казал да напусне щата. Ако това не са основания за прекратяване на делото, тогава не знам какво друго би могло да бъде.

Съдия Агби забарабани с пръсти по бюрото.

— Госпожа Ярдли е права. Ще отстраня господин Джефрис от делото, но ще позволя съдебният процес да продължи.

— Почитаеми съдия…

— Господин Пол, разбирам гнева и отчаянието ви от решението ми, но съдебната практика е ясна по въпроса, че имам право на лична преценка дали да прекратя делото, или не. Решението е мое и аз го взех. Моля, отбележете го в протокола утре, за да имате възможност да го обжалвате, и може да го оспорите в апелативен съд.

— Непременно ще го направя — твърдо заяви Уесли.

— Вие и вашият частен детектив може да уредите възможност да разпитате господин Хил за информацията, която е споделил с обвинението. Свободни сте.

— Навън — изсъска със стиснати зъби Лю на Тим.

Ярдли тръгна последна, но Агби я спря.

— Джесика, седни. Знаеше ли какво ще направи той?

— Абсолютно не. Срещнах се с Хил, получих информацията му и му казах да се обади на водещия прокурор по делото. Не знаех какво е станало след това. Предположих, че господин Джефрис ще информира защитата за свидетеля и ще поиска отсрочване на процеса. — Ярдли се поколеба. — Вързаха ръцете ми по това дело, съдия. Бях инструктирана да не пипам доказателствата, да не събирам повече доказателства и да не контактувам със свидетелите, освен ако изрично не ми кажат да го направя, при това само с ограничени компетенции.

У съдия Агби се надигна гняв и тя трябваше да замълчи, за да го преглътне.

— Когато ми казаха, че може да бъда помощник, ме уведомиха, че работата ми ще бъде да подавам разни неща на господин Джефрис по време на процеса, и господин Джефрис ми даде ясно да разбера, че част от задълженията ми е… да разтребвам съдебната зала след заседанията.

Гневът на съдия Агби намаля и я обзеха сантименталност и тъга.

Тя се облегна назад на стола с висока облегалка и каза:

— Първия ми път в съда съдията ми се разкрещя, че съм с панталон. Каза, че на жените вече им са дадени достатъчно права, и да бъде проклет, ако те приличат на мъже и в неговата съдебна зала. — Агби въздъхна. — Е, ти искаше отговорност. Сега я имаш. Надявам се, че знаеш какво правиш.