Съпруга на убиец

40.

Докато чакаше заповедта, Ярдли отиде при басейна и се загледа в децата, които играеха там. Те играеха на Марко Поло и после се надбягваха до басейна. Едното момченце се ядоса, че му отнеха с измама победата, защото няма очила за плуване като другите.

По гърба на Ярдли полазиха студени тръпки, когато осъзна, че вечерта, когато бяха нападнати семейство Майлс, Уесли беше някъде, уж търсеше Тара.

Тя се опита да чете на телефона, да слуша музика или да навакса по няколко други случаи, но нищо не можеше да отвлече вниманието ѝ от тежестта, която просто смазваше гърдите ѝ. Помисли си, че може би така се чувства човек, който получава сърдечен удар.

Телефонът ѝ извести, че е пристигнало съобщение. Електронната заповед беше одобрена и заведена.

Ярдли я показа в офиса на управата на жилищния комплекс. Жената явно никога не беше виждала съдебна заповед и каза:

— Ще се обадя на шефа.

Ярдли почувства парещ гняв, който закипя вътре в нея, но външно само стисна зъби.

— Загубих достатъчно време. Ако незабавно не ме пуснете да вляза в онзи апартамент, ще се обадя на агента на ФБР, с когото говорих, и ще му кажа да дойде тук и да арестува и двете ви за възпрепятстване на правосъдието, и ще го накарам да разбие с ритник проклетата врата.

Лицето на жената пребледня. Тя се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излязоха никакви думи. Другата обаче стана от бюрото.

— Ще взема ключовете.

Апартаментът на Уесли изглеждаше малък. Спалня, баня, кухня, кабинет и дневна. В спалнята имаше само един дрешник и нямаше килер. Ярдли затвори външната врата, докато жената говореше нещо за писмена декларация.

Белите килими и непретенциозните мебели бяха елегантни и семпли, но привличаха окото. Нямаше картини, снимки и никаква друга украса. Видя телевизор, дивиди плейър и библиотека, отрупана с книги. На най-горната лавица имаше двайсетина за серийни убийства, психопатология и криминални разследвания, наред с биографиите на Тед Бънди, Джефри Дамър, Хитлер, Сталин и Еди Кал.

В спалнята имаше легло в японски стил, ниско до пода, с тънък дюшек. Над леглото беше окачена картина и когато я видя, Ярдли разбра, че трябва да седне, защото краката ѝ можеше да не издържат. Беше една от картините на Еди Кал. Бяла фигура с черно лице, в нещо, което прилича на кутия, но според Ярдли беше гроб.

Тя седна на леглото и сложи ръка върху възглавницата. Беше хладна и мека на допир. Копринени чаршафи и завивки.

Ярдли смъкна калъфката на възглавницата и надникна вътре. После претърси по леглото и под дюшека и прерови всички дрехи и чекмеджетата в банята и кухнята. Прегледа хладилника, фризера и шкафовете. Не видя никъде кутия с инструменти, затова взе нож за масло от кухнята и отвинти отдушниците, за да ги провери. Нищо.

Застана пред библиотеката и прокара пръсти по гръбчетата на книгите. Спря се на биографията на Еди Кал. Авторът ѝ писа писма, обажда ѝ се по телефона, изпращаше ѝ съобщения и се появи два пъти в дома ѝ. Накрая Ярдли се принуди да поиска ограничителна заповед срещу него, за да го накара да спре. Беше блогър, който си осигурил сделка за шестцифрена сума, за да напише книгата. По-късно Ярдли научи, че е арестуван за преследване и нападение на съседка и в момента излежава петнайсетгодишна присъда.

Биографията беше обемиста, близо шестстотин страници. Много повече, отколкото заслужава Еди Кал. Ярдли издърпа книгата и я задържа в ръцете си. Беше прекалено… твърда и не се огъваше. Тя я разгърна и видя първия диск, пъхнат на около една трета от началото. Вторият диск беше по средата. Златисти дивидита без надпис, който да покаже какво съдържат. На Ярдли ѝ се повдигна.

Дълго събира смелост, за да сложи единия диск в дивиди плейъра и да включи телевизора. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Моля те… дано да греша… дано да греша.