Съпруга на убиец

20.

Болдуин удари с юмрук по стената на микробуса, давайки знак на надзирателя, че са готови да тръгнат. Прозорец със стоманени нишки отделяше зоната за затворници от шофьора и предните седалки, през двата отвора, големи колкото топка за голф, надзирателите можеха да впръскат лютив спрей, ако се наложи. Болдуин седеше с лице към Еди Кал.

Досега все си мислеше, че Хенри Лукадо е най-злият човек, когото е срещал, убиваше тийнейджъри, без абсолютно никакви угризения. Срещу него обаче сега седеше човек, който е убил повече хора от Лукадо и който не само че не изпитва угризения, но и изглежда, се радва, че го е направил. В мислите му пробягна образът на този боклук, който прави любов с Ярдли, и му се догади…

Болдуин извади кехлибарено шишенце от джоба си и сложи в устата си бяло хапче. Хидрокодон. Преглътна го без вода. Кал го наблюдаваше мълчаливо дълго, чак докато излязоха на магистралата.

— Сигурно е разбило сърцето ти, че трябва да се обърнеш към мен за помощ — подхвърли Кал и облегна глава на страничната стена на микробуса, сякаш пътуват за удоволствие.

— Не беше любимото ми нещо.

Кал се ухили и врътна брадичка към мускулестия надзирател.

— Веднъж той счупи гръбнака на един затворник, който го удари по главата с поднос за храна. Повдигна го като кукла и го стовари на коленете. Човекът така и не проходи.

Болдуин не каза нищо.

— О, затова си избрал него, нали? — подсмихна се Кал. — Е, не се тревожи, нямам планове за бягство. Но все още не сме постигнали сделка.

— Все още не си ми казал нищо.

Кал повдигна рамене.

— Може и да не мога, но мисля, че ще го направя.

Болдуин стисна зъби и положи усилия да се отпусне.

— Знаеш кой е убиецът, нали?

— Откъде да знам? Сигурен съм, че сте проверили пощата и посетителите ми през годините.

— Проверихме ги. Колко предложения за брак получи? Аз преброих повече от четирийсет.

— Да… странно, нали? Търсят ме, въпреки че много добре знаят какъв бях…

— Те са неуравновесени жени, които се нуждаят от помощ.

— Не, те искат да умрат, или поне подсъзнателно. Мислят, че го правят, защото е вълнуващо — абсолютното лошо момче. Но умът им всъщност иска да умрат, никога не знаем защо правим нещата, които вършим.

— Мисля, че ти отлично знаеш защо си направил нещата, които си извършил.

— Защо?

— Защото си побъркан.

Кал се изкикоти.

— Не е затова.

— Тогава защо?

Кал се усмихна.

— Ако ти кажа, ще успееш да намериш убиеца и тогава каква сделка ще получа?

Микробусът подскочи и се разтресе, когато мина през гърбицата за ограничаване на скоростта в тихия квартал. Болдуин усети тежестта на пистолета си на кръста и си представи как застрелва Кал в главата.

— Ако наистина знаеш кой е убиецът, може да спестиш на всички ни много време.

Кал повдигна рамене.

— Аз имам всичкото време на света.

Сега Болдуин се ухили.

— Е, поне четири месеца.

И двамата замълчаха. После микробусът спря пред дома на семейство Олсън. Еди Кал поиска да види и двете жилища, но Болдуин знаеше, че в къщата на семейство Дийн вече няма нищо. Роднините им я пребоядисаха и сложиха нов килим и мебели и я продадоха. Болдуин отказа на Кал да отиде там, все пак семейството, което я е купило, можеше да дойде и не беше необходимо да го виждат в новия си дом, който би трябвало да е началото на нов живот.

— Тя е страхотна, нали? — попита Кал, когато надзирателят слезе от микробуса.

Болдуин не отговори. Спомни си поканата, последната, която получи от Ярдли, докато се срещаха, да отиде в „Йелоустоун“ с нея и с Тара. Ярдли очакваше пътуването от месеци, Болдуин се съгласи, но една седмица, преди да заминат, му възложиха случай: млада майка, изнасилена и удушена в парк, докато разхожда бебето си в количката. Каза на Ярдли, че не иска да дадат случая на друг и няма да замине с нея, така и не можа да разбере защо това я разстрои. За него изборът изглеждаше очевиден — първо разследването. Едва по-късно разбра, че е изгубил много с това решение. Но ако се наложи да го направи отново, не беше сигурен дали ще постъпи другояче.

Надзирателят отвори вратите на микробуса и направи знак на Кал, който стана и се приближи до вратите. Надзирателят го хвана за рамото и му помогна да слезе. Болдуин изскочи навън, докато надзирателят проверяваше оковите на Кал. Ортис и Ярдли пристигнаха след няколко минути.

Кал вдигна глава към луната.

— Разрешават ми само един час навън, при това следобед. Друго е да видиш луната след толкова много години. Гледах как кръвта извира от разреза в гърлото на жена на лунна светлина. Имаха капандура в тавана на спалнята си, не приличаше на кръв… а по-скоро на дълбока, гъста боя. Знаеш ли, не ми беше хрумвало да смесвам кръвта им с боите си, докато не ме хвърлиха в затвора. Колко прекрасно би било да има такива картини на света. Разбира се, Джесика щеше да изгори и тях, предполагам.

Ярдли и Ортис се приближиха до тях и Кал се втренчи в нея.

— Изглежда, ти е студено — каза той. — Агент Болдуин, би ли дал сакото си на съпругата ми, моля?

— Не съм твоя съпруга. Хайде да вървим и да приключваме по-бързо.