Дълга нощ в Париж

1

Девет души станаха свидетели на отвличането на Янив Мейдан от летище „Шарл дьо Гол“, без да се броят стотиците хиляди, които видяха записа от охранителните камери след изтичането му в интернет.

В първоначалния доклад на френската полиция Янив бе описан като „израелец на видима възраст около двайсет години“, макар че седмица по-рано бе отбелязал двайсет и петия си рожден ден. Колегите му го наричаха „майтапчия“, някои използваха думата „хлапе“, а почти всички — словосъчетанието „обичащ забавленията“.

Той бе слязъл от полет №319 на „Ел Ал“ във видимо добро настроение. На излизане от самолета още веднъж си бе пробвал късмета със стюардесите. А на паспортния контрол бил забелязан да се шегува с френските полицаи, които го гледали с неприкрита враждебност, докато подпечатвали паспорта му.

Такъв си беше Янив. Всички му прощаваха всичко винаги. Той смяташе, че това му се полага по право, още от детската градина. В него имаше някаква бликаща, детинска спонтанност, с която успяваше да очарова всеки работодател, както и да спечели доста жени, макар и за кратко. На Янив е лесно да простиш, бе казал навремето един учител на майка му.

Нищо друго не го отличаваше от останалите двеста израелци, пристигнали в Париж, за да участват в европейското изложение CeBit. С ниско остриганата си коса и набола брада, джинси и тениска с лого от предишно компютърно изложение, той определено носеше униформата на младите хора в страна, изобилстваща със стартъп компании. На записа от видеокамерите се виждаше как постоянно цъка нещо на телефона си.

Вече втора година Янив беше маркетинг мениджър в софтуерната фирма Б.О.Р., което го правеше най-високопоставеният член на екипа, изпратен за участие в изложението. С него бяха общо шестима души — малобройна делегация в сравнение с някои други по-големи компании. „Това, което не ни достига като пари, компенсираме с талант!“ — обичаше да казва той на колегите си, които гледаха на него със смесица от насмешка и добри чувства.

Залата за получаване на багаж беше тясна и слабо осветена. Янив не спираше да пуска шеги. Колкото повече чакаха, толкова по-скучно му ставаше; той крачеше напред-назад, побутваше количката, говореше с околните, потропваше с пръсти по гумената лента. Мразеше да чака. Мразеше да скучае. Успехите си на мениджър дължеше именно на това свое качество, на нуждата да прави всеки миг от живота си интересен.

От куфарите им нямаше и следа. В един момент той започна да се снима в различни пози и качи в профила си във Фейсбук снимка пред рекламен плакат на „Галери Лафайет“, с изплезен език към голата манекенка, без да подозира, че на следващия ден именно тази снимка щеше да се появи на първа страница на най-тиражния израелски вестник „Йедиот Ахронот“.

Маркетинг мениджърите на конкурентните фирми седяха с отворени лаптопи на коленете и използваха всеки свободен момент, за да репетират презентациите си.

— Всичко опира до умението да създаваш връзки — повтори за кой ли път Янив на своя екип, после извади „Виза“-та от портфейла си и се снима, разтегнал лице в комична гримаса, пред рекламния плакат на „Американ Експрес“.

Изведнъж лентата тръгна и техните куфари бяха между първите, които излязоха.

— Не се бойте, хора, изложението продължава и утре — подвикна подигравателно той на останалите пътници, после с триумфална стъпка поведе хората си към изхода.

Шестимата минаха през зелената митническа зона. Той вървеше отпред, а другите се влачеха след него. Автоматичните врати към салона за пристигащи се отвориха и те се озоваха пред дузина посрещани с табелки в ръце. Повечето приличаха на гангстери, но сред тях се открояваше една ослепителна блондинка в червена униформа на хотелска служителка, също с табелка в ръце. Янив моментално се насочи към нея, убеден, че не бива да пропуска момента за една последна комична сцена пред колегите, преди да приключи с шегите за деня.

Беше 10:40 ч., понеделник, 16 април.