Дълга нощ в Париж

7

Полицейският пост на терминала беше много по-голям, отколкото външен човек би могъл да предположи. В предното помещение техници разпечатваха снимки на Янив Мейдан от записа на охранителните камери. На този етап те нямаше да бъдат разпращани до всеки пост на територията на летището и определено не до Граничната полиция, обясни инспекторът. Все пак разследваха изчезването на пътник при неизяснени обстоятелства, които не изключваха личното му желание за това.

Поканиха ги да изгледат записа на мониторите. Абади се съгласи по-скоро от любезност, после поиска да разговаря със спътниците на изчезналия.

— Едва ли ще чуете от тях отговора, който търсите — заяви Леже, преди да ги отведе в съседната зала.

Там всъщност имаше две групи свидетели: освен изпадналите в паника приятели на Янив Мейдан френската полиция бе успяла да идентифицира и трима от шофьорите, чакали пътници в салона за пристигащи. И тримата бяха израелски граждани без разрешителни за работа във Франция, информира гостите си комисар Леже. Като собственици на „копърки“ — таксита без отличителни знаци, превозващи туристи до града, — вниманието им било насочено повече към прииждащите през вратата пътници, отколкото към случващото се в салона около тях.

Но и тримата бяха запомнили добре жената, висока блондинка с дълга коса и червена униформа — това бяха най-често срещаните думи в техните показания. Също като тях и тя чакала пътници и тримата бяха предположили, че работи за някоя от големите хотелски вериги. Бяха запомнили и Янив, понеже пръв бе излязъл от митническата зона. Един от шофьорите си призна, че му прошепнал на иврит: „Искаш ли да те закарам евтино до Париж?“. Но Янив се насочил право към блондинката, опитвайки се да разчете табелката в ръката ѝ, и шофьорът го оставил на мира. Нито един от тримата не знаеше какво се бе случило по-нататък.

Разпитът на свидетелите продължи при пълен хаос; никой не си водеше бележки. Чико задаваше въпросите си на иврит, после превеждаше отговорите на английски, а заместникът на Леже — на френски. Беше истински цирк, но това нямаше значение — отговорите им бяха напълно безполезни.

— Е, полковник Абади? — попита френският комисар с тон, който можеше да мине за снизходителен, но по-скоро бе предназначен да изразява разбиране.

В залата настана тишина.

— Не харесвам блондинки — отвърна накрая Абади.

— Бих казал, че по този въпрос сте в малцинство — каза Леже, опитвайки се да следи мисълта на израелеца.

— Още по-малко в яркочервена униформа с къса пола. Свидетелите само това ще помнят. Нищо повече.

— Тя е служителка в някой хотел. Повечето са блондинки и повечето носят униформи. Разпитваме всички основни хотели в Париж. Ще споделя с вас това, което научим. Мога да им съобщя мнението ви за блондинките.

— Не си правете труда, никой хотел не е чувал за нея — каза Абади и насочи вниманието си към втората група свидетели.

Бяха петима, всичките членове на водената от Янив група, и очакваха да дадат показания с нетърпение.

— Колко още ще ни държат тук тези идиоти? — попита един от тях, когато бяха представени на израелските следователи.

Всички изглеждаха уморени и нервни, докато съзнанието им беше заето с основния въпрос: А сега накъде? Някои искаха да останат на летището до завръщането на колегата им; други настояваха да отидат на изложението, без да губят повече време.

Плешив мъж на име Асаф отговаряше на въпросите от името на групата; и без това всички бяха видели Янив да излиза от салона, влачейки куфара си. Пред него се бяха изправили посрещачи, някои с табелки в ръце. Янив се бе насочил право към блондинката в червената униформа и я бе заговорил.

— Май флиртуваше с нея — каза Асаф, но Дуби, най-възрастният от групата, побърза да го поправи:

— Просто се опитваше да ни разсмива. Да не мислиш, че се е надявал да го огрее?

Всички се съгласиха, че Янив се бе приближил към нея, уж опитвайки се да разчете написаното на табелката. А според Асаф просто бе искал „да ѝ види циците отблизо“. Двамата разменили няколко думи, после Янив се обърнал към останалите и извикал: „Не ме чакайте, намерих си по-добър превоз!“, засмял се и тръгнал след блондинката към асансьорите за паркинга. Тогава го видели за последно.

Всички очи бяха приковани в Абади, който реши да мине на френски, колкото да пробва как ще върви синхронният превод в другата посока:

— Est-ce que I’ascenseur montail ou descendait?

Чико, който отначало се изненада от това неочаквано развитие, запревежда на петимата от групата:

— Иска да знае дали асансьорът се е качвал, или е слизал.

— Защо да се качва? — попита Асаф. — Те отиваха към паркинга.

Но тогава се обади някакъв слаб мъж с очила на име Ури, който се оказа отговорникът по сигурността на фирмата:

— Доколкото видях, асансьорът тръгна нагоре. Жената го отведе до асансьора, двамата влязоха вътре и вратата се затвори. На таблото не се появи цифра с номера на етажа, но определено видях да свети стрелката за нагоре.

Комисар Леже имаше вид на човек, заслушан в някакъв особено виртуозен пасаж на симфонично произведение.

— Това, разбира се, е интересен обрат — каза накрая той и запали нова цигара. — За жалост, в него няма никаква логика.

— Какво има на горния етаж? — попита Абади.

Въпросът, който в действителност го вълнуваше, бе: Откога престъпленията, а и животът се подчиняват на някаква логика? Но понеже познаваше французите, реши да се придържа към фактите.

От този момент нататък Леже започна да губи търпение.

— Горен етаж няма. Този асансьор обслужва прехода към терминал Две Бе, който е затворен за строителни работи за следващите пет години.

— А дали може да се качим? — попита с непринуден тон Абади, сякаш тази идея му бе хрумнала току-що и съвсем между другото.

— Моите служители претърсиха и там, но не откриха нищо.

— И все пак нека хвърлим един поглед — настоя Абади като човек, свикнал да се извинява за прищевките си. — Не си падам по блондинки, но обожавам изоставени строителни обекти.