Дълга нощ в Париж

78

Проблясващите светлини на полицейските автомобили зад нея обагряха в синьо и червено огледалото, прозорците на колата ѝ и пустинята наоколо. Напред, докъдето ѝ стигаше погледът, се виждаше само черен асфалт. Можеше да шофира така вечно, без да се умори, в почти пълния мрак на Негев.

На задната седалка Рахел спеше дълбоко, увита в якетата им. Двете жени не бяха разменили и дума, откакто тръгнаха от Ашдод. Тишината беше мразовита като пустинния вятър, който понякога успяваше да проникне през затворените прозорци на джипа. От време на време в далечината се чуваше враждебен вой.

На таблото пред нея примигна малката лампичка на наврана. Гласът изпревари с няколко секунди образа на дисплея.

— Тук е Абади.

— Тук е лейтенант Ориана Талмор, командващ Четвърта армия. Липсват ми само няколко изтребителя, за да нанеса удар.

— Всъщност мислех да ви уредя транспорт с хеликоптери — чу тя гласа му, към който след миг се присъедини и изображение.

Макар че се усмихваше, Абади нямаше вид да се шегува.

— Няма проблем, мога да се задоволя с конвой от двайсет джипа, пет мотоциклета на Военната полиция и един бронетранспортьор със страшно изглеждащи антени.

— Антените трябва да изглеждат страшно. Иначе не вършат работа.

— Но за какво изобщо ни е нужно всичко това?

— Въпрос на имидж — отвърна Абади. Явно вървеше из някакво лъскаво място и обективът на наврана се затрудняваше да го държи на фокус. — Да кажем, че пристигнеш с един джип, сама. Какво ще се случи? Охраната на портала ще те задържи за един час. После шефът на мрежовото разузнаване, който и без това веднъж ти се е правил на важен, ще почне да спори с теб дали имаш право да му задаваш въпроси, което ще отнеме още един час. Дотогава те няма да отговорят на нито един въпрос, като междувременно ще укрият каквото могат. Но ако се появиш на портала с няколко десетки следователи и военни полицаи, с цял конвой джипове и мотоциклети, плюс един бронетранспортьор с подслушвателни антени, щат, не щат, ще те възприемат сериозно. Да не говорим за дрона, който ще кръжи през цялото време над главите им.

Имидж, значи. Ориана с готовност се остави да бъде убедена.

— Значи влизам вътре и ги плаша?

— Преди десет минути са получили заповедта. Вероятно си мислят, че ще пристигнеш утре сутринта с двама-трима войници. Ако навранът отчита вярно местоположението ти, трябва да си там до петнайсет минути. Изчакай на разклона пред входа на базата да стане точно един след полунощ, подреди конвоя в оперативен порядък и после газ към портала, сякаш нямаш никакво намерение да спираш и ако не ти отворят, ще пометеш бариерата.

— А след като ги уплаша, какво правя? Та аз дори не знам какво търся. Изобщо не съм убедена, че някой там знае къде всъщност е Йермински.

— Ще търсиш нещо необичайно. Нещо неочаквано, нещо липсващо или пък нещо, което не е на мястото си. Това, което не търсиш, е информация за местонахождението на военнослужещия, защото това никой не го знае. Той бе отвлечен от хотела си под носа ми.

— Как?

— Още не знам със сигурност. Но използваха същата примамка, блондинката с червената униформа.

— Тя не беше ли я изхвърлила в химическата тоалетна на терминала?

— Беше. Но предполагам, че е имала няколко. Този път дори не я придружаваха китайците, но имаше пистолет, с който го държеше на мушка, докато излязоха от хотела. Качи го в едно такси и според моя приятел, бедния комисар Леже, са слезли на гара „Сен Лазар“. Не е ясно какво са правили там и дали са се качили на някой влак.

— Имаш ли видеозапис от отвличането?

— Само от хотелските камери, тук е невероятна бъркотия, няма никаква координация в системата, помещенията са неравномерно осветени…

— Прати ми го по наврана. Имам да убия цял час.

— Лейтенант Талмор, може да си командир на Четвърта армия на Специалната секция, но да не би да намекваш, че ще видиш нещо на записа, което аз съм пропуснал?

— Полковник Зеев Абади, може да си ми началник от вече цели четири минути, но позволи ми да бъда груба, като отговоря: да, намеквам. Всъщност мисля си, че точно затова ми се обаждаш: за да ме помолиш да хвърля поглед на записа, само че те е срам да го поискаш от жена.

— Нищо подобно! Полът няма нищо общо.

— Естествено! Полът ми няма нищо общо и никога не е имал. Е, хайде де, прати ми тази блондинка, пък да видим твоят пол какво общо има в случая.

На екрана се виждаше как Абади натиска някакви копчета на наврана си. Погледът му беше станал по-малко предизвикателен, а усмивката му — някак по-свенлива, като на дете, което знае, че е направило беля, макар и още да не разбира каква точно.