Дълга нощ в Париж

41

Рахел я свърза с офицера по мрежова сигурност към отдел „Елдорадо“, но я предупреди, че мъжът отказва да говори.

— Линията е защитена — каза му Ориана.

— Не се съмнявам в линията, а във вас — отвърна той, без да си прави труда да прикрива снизхождението си.

Името му се появи на монитора ѝ като „лейтенант Ейтан“. Прескачането на фамилните имена беше нова мода в звеното — пореден опит на чиновниците от разузнаването да се изживяват като елитни войници.

— Не разбирам — излъга Ориана.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Ако началникът на Южното командване ми нареди, ще разговарям с вас, но дори тогава ще ви се наложи да дойдете дотук — обясни лейтенант Ейтан.

— Военнослужещ от отдела ви, ефрейтор Владислав Йермински, е изчезнал при пътуване в чужбина и ние имаме основание да смятаме, че животът му е в опасност. Нямаме време да си мерим пагоните.

— Не си мерим пагоните. Това е въпрос на национална сигурност.

— В името на националната сигурност искам да знам точното му местонахождение в Париж, да науча с какво се занимава в „Елдорадо“ и да разговарям с приятелите му в отдела. Затова ми кажете, Ейтан. Кое ще бъде? Сигурността на егото ви или сигурността на държавата?

— Нямам намерение да потвърдя дори съществуването на подобен отдел и определено няма да ви разреша да разговаряте с приятелите на Йерми — отвърна спокойно той.

По тона му се виждаше, че се ползва с пълна подкрепа, вероятно от шефа на разузнаването на базата, а може би и от началника на Южното командване. Ориана бе свикнала с подобно отношение от страна на разузнаването. Хората, на които страната бе поверила да се ровят в чуждите тайни, се заблуждаваха, че принадлежат към някаква висша раса. Изключителната стриктност, с която звеното бе длъжно да пази източниците си, често вършеше лоша услуга на нахакани или просто противни офицери.

Тя смени тактиката.

— Вашият военнослужещ е отпътувал за Париж, без да остави координати за контакт. Изчезването му съвпада със сигнал за тревога, включен като точка в Задачите за деня, за което би трябвало да сте информиран. Става ли ви ясно, или трябва още да обяснявам?

— Ясно ми е, че се опитвате да ме сплашите. С други можете и да успеете, но не и с нас. Вървете да плашите вашите войници, които пушат трева в Тел Авив, и не си навирайте носа в неща, които са много над равнището ви на достъп.

— Нищо не е над равнището ми на достъп. Можете да влезете в системата и да се убедите сам.

— Нямам намерение да си губя времето с вас — отвърна той и затвори.

Нейните подчинени избягваха погледа ѝ. Трябваше да освободи поне някои от тях, ако не за друго, то за да има кой да отвори секцията рано сутринта, но в този момент Ориана не можеше да се лиши от нито един от тях. В крайна сметка освободи Рахел, която идваше първа на работа и във всеки случай мразеше да се заседява по тъмно в базата.

Останала с десет служители, тя ги раздели на три групи и взе Томер под личното си командване — може би като награда, че бе открил изчезналия в базата данни.

Даде му компютъра си и той бързо отвори нова папка, която нарече „Екип «Ориана»“. Останалите започнаха трескаво да звънят на всички лица, изброени в личното досие на Владислав Йермински. Тя се надяваше да получи резултат преди разговора си с Абади, но първоначалната информация, която успяха да съберат, беше разочароваща. Родителите на Владислав Йермински не си вдигаха телефона, а в досието му не се споменаваха никакви други близки и роднини.

— В общи линии това е разбираемо — каза Алма, излязла от обичайната си летаргия.

— Защо да е разбираемо? — попита Ориана.

— Е, как защо? Синът им се жени, на мен ми се струва очевидно, че са отишли в Париж с него. Да не говорим, че е единствено дете. Ако аз се женех сега, майка ми щеше да бъде с мен, дори и в Тимбукту.

Очевидно, наистина. Толкова очевидно и естествено, че Ориана се запита защо сама не се бе сетила за това.

— Не са в списъка на пътниците — процеди замислено тя. — Щяха да имат същото фамилно име, а в списъка са само хора, които са пътували сами.

— Може би са взели по-ранен полет или пък по-късен, да речем, днес. Във всеки случай, не вдигат телефона — сви рамене Алма.

При липса на други близки и роднини те се опитаха да открият поръчителите в досието на Йермински — всичките до един учители от гимназията му в Ашдод. Те си го спомняха добре, хвалеха забележителните му постижения, но нямаха представа за кого би могъл да се жени. Още навремето всички му викали Йерми, защото той мразел името Владислав, а фамилията му била твърде трудна за произнасяне.

Единствената от екипа, която говореше френски — Жюли, също се върна с празни ръце: регистрите със заявления за женитба се смятали за поверителна информация в Париж, което означаваше, че не са качени в мрежата.

— Не трябва ли да е публична информацията за кого се жени? — попита я Ориана. — Няма ли такова изискване? Като по филмите, за да може аз да отида в кметството или в църквата и да възразя срещу брака му, понеже вече е женен за мен или съм бременна от него, или нещо такова?

— Да, има, но законите за лични данни във Франция забраняват разпространението им в електронен вид — обясни Жюли, защитавайки принципните положения в бившата си родина. — Списъкът се закача пред кметството. Там можеш да отидеш и да четеш. Но дори тогава трябва да знаеш за кое кметство става въпрос, понеже всеки район има свое.

— А колко може да са районите? — попита Ориана и веднага съжали, защото Жюли я погледна така, сякаш не беше достойна да носи офицерски пагони.

— Двайсет — отвърна тя. — А той може да се жени и в някое предградие, защото хората обичат да казват „ожених се в Париж“ дори да са го направили в кметството на някой сателитен град. Големи еврейски общности живеят в Девети, Шестнайсети и Седемнайсети район, но повечето евреи живеят в предградията. Булката може да е от Сарсел или от Кретей, или от Венсан, а ако е богата, може да живее, където си поиска. Ако човек иска да провери всички тези кметства, ще му трябват поне три дни.

Името на Йерми се появяваше в правителствените бази данни по очевидни поводи: издадена шофьорска книжка след първия взет изпит, подадена молба за паспорт след завършване на училище, първото му излизане от страната на път за Южна Америка. Адресът му за кореспонденция беше този на родителите му в Ашдод.

Експертите, специализирани в социални медии — най-добрите в разузнаването, — се заеха с пътуването му до Южна Америка, но напразно. Владислав Йермински не притежаваше профил в нито една социална мрежа. Появяваше се в профилите във Фейсбук и Инстаграм на други хора, обикновено момичета, стиснал в дългите си пръсти шот водка или резен диня, докато сините му очи избягваха обектива. Служителите изпратиха съобщения, издириха телефонни номера и дори получиха няколко отговора: нито едно от момичетата на снимките не поддържало връзка с него, нито едно не знаело за кого се жени, нито едно не можело да си спомни дали френска туристка е участвала в екскурзията до Южна Америка.

Оставаха само близките му приятели. Ориана натовари със задачата най-опитния сержант в секцията си — Борис, който беше и единственият с руски като майчин език. В Специалната секция имаше хроничен недостиг на хора, владеещи чужди езици, тъй като по-важни бяха технологичните центрове. След завършване на курса Борис бил дислоциран в подслушвателен център на север. Една нощ, след три месеца отегчителни смени със слушалки, Борис бе строшил стол в главата на началника си и след кратък престой в затвора се бе озовал в нейната секция.

Беше тих и дисциплиниран, старателен и точен в действията си и сякаш изобщо не забелязваше съществуването ѝ. Останалите служители изпитваха сляпо обожание или бяха наплашени от Ориана до смърт, но според докладите, които Рахел ѝ представяше от време на време, Борис никога не говорел по неин адрес зад гърба ѝ.

Ето защо тя се изненада, когато той внезапно погледна към нея от другия край на помещението и извика:

— Само си губим времето.

— Не. Опитваме се да спасим военнослужещ, набелязан за отвличане — отговори Ориана, която нямаше нито време, нито сили да се кара с когото и да било.

— Напротив! — отвърна без колебание Борис. — Седим в сърцето на една технологична империя, а вие ме карате да звъня по телефона на приятелите на обекта за отвличане. Позволявате на командващия му офицер да ви подритва по телефона. Можехте да заобиколите целия му отдел, по дяволите! Да издадете спешна заповед за прехващане на всички съобщения, изпратени от Париж в момента на отвличането му; да изискате от полицията разпечатки на телефонните му разговори, на движенията по банковите му сметки; да наредите съседната сграда да пресява всички разговори от хотели в цяла Франция. С натискане на едно копче можехте да пренасочите към секцията всички имейли, съдържащи и най-бегло споменаване на името на Владислав Йермински. То не е чак толкова често срещано. Можехте да вдигнете под тревога всички военнослужещи в звеното — това са хиляди войници, десетки хиляди роботи, милиони антени. Вместо това ни карате да молим за услуги по телефона хора, които не разбират защо е спешно да повторят какво са казали в справката за благонадеждност на човек, когото едва ли си спомнят. Губим си времето, това е истината.

Ориана беше склонна да се съгласи с него, но нямаше как да го признае гласно. Абади ѝ бе наредил да проведе тайно разследване, но тя знаеше защо. Като техен ръководител, как би могла да им обясни, че всъщност нищо не ръководеше, че е просто пионка в една невидима борба за надмощие, при която резултатът може всеки миг да се обърне?

— Това са указанията на командващия звеното — излъга тя, без да трепне. — Играем партия шах срещу неизвестен противник, който, изглежда, е успял да проникне в личния състав на един от най-секретните ни отдели. Напълно естествено е командващият да предпочита да действаме сами.

Тя се мразеше заради това евтино лицемерие — заради надценяването на противника, заради самовъзвеличаването и най-вече заради метафората с шаха; повръщаше ѝ се от всичко това, но… явно вършеше работа.

Борис кимна и се върна към телефонните си обаждания. Тя му кимна в отговор и прибра материалите, които бяха успели да съберат. Знаеше, че нямаше да са достатъчни на Абади, за да открие ефрейтор Владислав Йермински в Града на светлината. Но това бе всичко, с което разполагаха, това беше оръжието, с което Абади трябваше да воюва. Тя взе няколко уреда за електронно заглушаване от сейфа си и затича обратно към пералнята.