Дълга нощ в Париж

61

Ърлан Шън вдишваше нощния въздух. Застанал на покрива, той гледаше с изумление квартала под него. „Белвил“ беше истинско бойно поле, анклав на лудостта във френската столица. По покривите на съседните сгради имаше видимо оживление; на много балкони бяха поставени наблюдателни постове. Групички хора се движеха привидно без цел по улиците, но всъщност обхождаха територията си като военни патрули. Ърлан Шън не беше сигурен, че разбира случващото се пред очите му, но усещаше, че трябва да се махне оттук колкото се може по-бързо.

Той разположи двата трупа в единствения осветен ъгъл на покрива. Беше довлякъл трупа на Уасим — посредника, който му бе помогнал да наеме блондинката — с товарния асансьор от подземния паркинг. Вторият беше на чернокожия тийнейджър, имал нещастието да застане на пост точно на този покрив. Беше много млад, може би около четиринайсетгодишен. До стола, върху който сега беше проснато безжизненото му тяло, имаше пластмасова кутия с домашно приготвена храна. Ърлан Шън предположи, че е от майка му.

Той взе ножа, който бе открил в джоба на Уасим, и го заби в гърба на момчето — не за да заблуди полицаите, а просто да забави местните банди, докато се измъкне оттук. Извади телефона си и засне труповете и съдържанието на джобовете на Уасим за доклада си.

Командир Хъ Сянгу му беше симпатична, но нямаше как да не доложи за серията от грешки, в резултат, от които се бе озовал в сегашната ситуация. Не стига, че посредникът, когото бяха използвали, се бе оказал наркопласьор, но и той самият — Ърлан Шън, най-важният воин в мисията — бе изпратен да заличава следите, вместо да участва в залавянето на Владислав Йермински; т.е. цялата му задача се свеждаше до това да прикрива степента на некадърност, с която се осъществяваше тази операция. Не, нямаше друг избор, освен да подаде подробен доклад направо до Мин.

Но преди това трябваше да изпълни докрай мисията, за която беше изпратен.

Той прегледа внимателно списъка с доставките на Уасим. Най-голямото количество беше предназначено за последната спирка от маршрута му, наречена „Смешният фонтан“, като не се споменаваше цена. Учуди се на тази аномалия. Трябваше му допълнително потвърждение.

Той подреди двата телефона и СИМ картите на пода. Както и бе очаквал, устройствата се отключваха с пръстов отпечатък. Той посегна към безжизнено отпуснатата ръка на Уасим и допря палеца му към бутона; главният екран се отвори. Шън намери текстовите съобщения от третия опит. СИМ картите вероятно се включваха в различен час и съобщенията бяха изпратени тази сутрин приблизително по същото време като неуспешния опит за отвличане.

„Добре ли мина?“

„Всичко наред ли е?“

„Обади се при първа възможност!“

„Звънни ми, имам голям, първокласен подарък за теб!“

Отговорът ѝ се бе получил час след това:

„Беше ужасно. Много по-рисковано, отколкото ми беше казал. Ще те чакам при фонтана в полунощ. И да не си посмял да дойдеш с по-малко от двойно количество“.

Посоченият в съобщението час съвпадаше с последната планирана доставка на Уасим. Той най-вероятно бе прибрал парите на организацията за себе си и смяташе да ѝ плати в трева. Всичко беше толкова непрофесионално изпълнено, че Ърлан Шън потръпна от възмущение.

Нямаше представа за какъв фонтан става дума. Потърси думата в паметта на СИМ картата и откри мястото, отбелязано в приложението с картите. Увеличи мащаба и видя, че знакът беше поставен върху фонтана „Стравински“. Приложението обясняваше, че дизайнът на фонтана бил повлиян от балета „Пролетно тайнство“ и че се намирал пред центъра „Помпиду“. Женски капризи, каза си той. Малко ѝ оставаше.