Дълга нощ в Париж

100

Абади тичаше по пустата улица и оглеждаше осветените прозорци на жилищата и преминаващите коли. Всички ресторанти и кафенета, покрай които минаваше, бяха тъмни и заключени. Пазарът беше празен, а на площада пред църквата „Сен Жермен де Пре“ спяха двама бездомници и четири кучета. Рю дьо Сен, Рю Мазарин, Рю Дофин, Рю Бонапарт, Рю дьо Бюси — през деня всички тези улици бяха претъпкани с хора, но сега целият квартал приличаше на някакво призрачно място.

Манекенката би могла да заведе Йермински някъде, където е по-оживено през нощта — на „Шанз-Елизе“, в „Белвил“, на „Дигал“ или „Монмартър“. Абади не знаеше коя е тя, как Йермински се бе свързал с нея, нито какво ѝ бе предложил в замяна на помощта ѝ. Знаеше единствено, че тя живее някъде наоколо. Това беше може би единственият квартал в Париж, който познаваше. И когато Йермински я бе попитал къде биха могли да се укрият от китайците, тя го бе довела тук.

Небето започваше да се изяснява, скоро дъждът спря. Стана студено. Абади ускори крачка, отчасти за да изпревари силите на злото, отчасти за да се сгрее. Той сви в Рю Жакоб и се насочи към любимото си кътче от Париж — Плас дьо Фюрстенберг. Зелените врати на абатството бяха все още заключени, червените врати на винарната в съседство бяха вече затворени. Сякаш градът беше затворен за него.

Той продължи напред, сви вляво по Рю Сен-Беноа и там видя онова, което търсеше. На тротоара, недалече от входа на Кафе дьо Флор, имаше неголяма тълпа: жени с къси рокли, мъже с артистично разпрани джинси, един мерцедес, препречващ тротоара, двама биячи с нахлузени ниско шапки, охраняващи стълбището. Купонджиите се разотиваха.

Дискретна табелка — „Льо Монтана“. Входната врата беше черна и Абади би я подминал, ако не беше голямата група хора, излизащи оттам в този момент.

Нямаше никакъв смисъл да преговаря с гардовете. В Париж, както и в Ню Йорк, Тел Авив или Пекин, мъж на възрастта на Абади можеше да влезе в такъв клуб само с подходяща компания. А тази пред входа на клуба беше напълно подходяща — след като веднъж бяха влезли в „Льо Монтана“, те можеха да влязат отново.

Бяха твърде голяма група за такъв разговор. Той изчака да се разотидат — действие, което отнема повече време в Париж, отколкото навсякъде другаде по света. Мъжете изглеждаха нетърпеливи да седнат в мерцедеса и да си тръгнат, но не и да оставят приятелките си сами пред клуба дори за десет секунди. Затова стояха отстрани и изчакваха момичетата да приключат със сбогуванията, размяната на целувки и благопожеланията за всичко най-хубаво. Процедурата бе донякъде ускорена от пристигането на колите им, наети през „Юбер“.

Най-после групата се разпръсна. На улицата останаха четирима — един мъж и три момичета. От всичките ограничени възможности, с които разполагаше Абади, най-приемливата беше да бие на чувства. На тези хора определено не им липсваха пари, а да пробва с насилие щеше да му отнеме твърде много време. Ето защо той попита:

— Случайно да сте виждали една млада жена, облечена в червено? Блондинка. Обади ми се, че ѝ е зле, и ме помоли да ѝ помогна.

Абади съзнателно не им се представи, не си даде труда да им дава обяснения и макар да се постара да насити гласа си с разумна доза безпокойство, се въздържа от излишен драматизъм и театралност. Появил се бе изневиделица — сравнително възрастен за подобно място, но добре облечен, с което издържа първия тест за благонадеждност.

— Видях една, която отговаряше на описанието ви, през цялото време беше на дансинга. На мен ми изглеждаше напълно здрава — каза едно от момичетата, облечено в рокля, която не оставяше нищо на въображението.

— Беше ли с нея един мъж, горе-долу на нейната възраст, със сини очи, с джинси и тениска?

— Вече не е с нея — каза момичето. — Тя е сама на дансинга, а мъжът е на тихия етаж, пие шотове. Той видимо не се чувства особено добре.

— Това може би обяснява защо тя ми се обади за помощ — каза Абади.

— Вие какъв сте им? — попита мъжът.

Изглеждаше изтощен след дългата нощ или може би се съвземаше след поредната доза, но във всеки случай Абади бе събудил подозренията му.

— Писа ми есемес, че имала нужда от помощ, но сега разбирам, че иска да ѝ помогна за него. Просто ще го отведа у дома.

— Вие приятел ли сте му? Защо не повикате линейка?

Два въпроса един след друг — често срещана грешка. Абади пропусна първия и започна настървено да отговаря на втория:

— И аз я попитах същото. Но тя ми обясни, че се страхувала да не му вземат кръвна проба, тази нощ бил прекалил с дрогата. Казах ѝ, че докторите едва ли ще повикат полиция, но той се бои, че все в някоя база данни ще се появи името му.

— Абсолютно е права — каза момичето с прозрачната рокля.

Партньорът ѝ очевидно усети, че решението е взето, и въпреки резервите си като истински мъж незабавно се присъедини към печелившия лагер.

— Изкарайте го още сега оттам, след час затварят и ако не може да стои на краката си, гардовете ще повикат ченгетата.

Абади го изгледа с възхищение.

— Разбира се, прав сте! Но как ще вляза вътре толкова късно? Ще се сторя подозрителен на гардовете…

— Аз ще ви вкарам — каза момичето.

Доколкото Абади можеше да прецени, тя не беше приятелката на мъжа, но не му беше и изцяло чужда. И действително, точно както се бе надявал, мъжът веднага демонстрира сериозността на намеренията си.

— Ще влезем всички заедно, така ще изглежда по-естествено, сякаш сме излезли отвън да се сбогуваме с компанията, а сега се връщаме да потанцуваме още малко.

Абади кимна възторжено и всички се насочиха обратно към входа. Гардовете претърсиха чантите им и хвърлиха само бегъл поглед на Абади, който в компанията на такива момичета би могъл да влезе навсякъде.

Коридорът беше тъмен. От тапицирани в червено кадифе говорители по стените в унисон с часа от денонощието гърмеше транс музика, която се усилваше, колкото по-надолу слизаха по стълбите. Тежки врати отвеждаха към основното помещение, където десетки младежи все още се виеха в екстаз на дансинга. Абади тръгна след мъжа, който ловко се провираше между танцуващите, и усети как момичето зад него обви ръце около кръста му. Когато стигнаха пулта на диджея, те се провряха под издигнатия подиум до някакъв стоманен капак в пода, наподобяващ люк на подводница. Мъжът повдигна капака и ги поведе надолу по желязното стълбище към подземието.

Това беше тихият етаж, ако Абади правилно бе разбрал значението на това понятие. Хората танцуваха под звуците на музика, която всеки избираше и само той чуваше благодарение на безжичните дизайнерски слушалки, напъхани в ушите им. Други се бяха изтегнали направо на пода, покрай стените и в пространството, което служеше за бар. Лазерни прожектори описваха цветни фигури по стените; в пулсиращата светлина бе почти невъзможно да се различи дългият барплот с високите столове пред него.

На бара имаше само една празна чаша от уиски.

— Седеше тук. Явно си е тръгнал — сви рамене мъжът. — Желая ви късмет.

— Късмет — пропяха момичетата и едната дори целуна Абади.

Тримата тръгнаха по стълбите и капакът се затвори след тях.