Дълга нощ в Париж

13

На повърхността времето бе спряло, застинало в ступор. Всеки чакаше нещо да се случи; никой и нищо не помръдваше.

Но в действителност всичко се движеше с главоломна бързина зад привидността на една перфектно организирана управляема реалност — онази, която оставаше видима за гражданите от прозорците на техните къщи, от екраните на телевизорите им, от официалните съобщения и прочистените от подробности репортажи.

От прозорците на бащиния дом на Янив Мейдан в Рамат Ган например не се виждаха фоторепортерите, насядали в кафенето на ъгъла в очакване на сигнал.

От прозорците на службата за защита на военната информация на улица „Каплан“ в Тел Авив Генералният щаб на Израелските въоръжени сили изглеждаше притихнал и спокоен, едва ли не заспал. Дежурният офицер оставаше непоколебим в отказа си да вдигне информационното затъмнение, докато неговите подчинени преравяха като обсебени интернет, за да се убедят, че никой не се е осмелил да наруши ембаргото върху новината.

В радиус от около километър наоколо всеки от четиримата главни редактори на основните новинарски сайтове дебатираше сам със себе си дали да насочи читателите си към фабриката за слухове, която се беше самозародила в социалните мрежи и вече цял час се разпространяваше през виртуалните общности. Четиримата настървено проверяваха взаимно сайтовете си, готови с едно кликване на мишката да съобщят на света за отвличането на Янив Мейдан, ако някой от тях направеше първата крачка.

В Посолството на Съединените щати в Израел шефът на сигурността от АНС гледаше невярващо екрана на компютъра си. Той прочете още веднъж доклада, после поиска защитена телефонна линия с Вашингтон.

В стаята до кабинета на министър-председателя в комплекса от правителствени сгради в Йерусалим секретарят по военните въпроси току-що бе приключил прегледа на секретните доклади. Не го представи лично на министър-председателя, който бе заявил, че ще закъснее за съвещанието, и бе казал да започват без него, а на четирима от съветниците му, които въпреки различните си звания бяха специалисти главно по връзките с обществеността. Презентацията бе изнесена на английски, понеже единият от четиримата — с ранг на стратегически съветник — беше американец и не говореше иврит.

Американският съветник се оплака, че не разполага с достатъчно данни, за да вземе решение, но и секретарят по военните въпроси не знаеше нищо повече.

— По всичко изглежда, че е станал жертва на сгрешена самоличност — повтори търпеливо той. — Човекът не е свързан с официални представители на израелската държава. Служител е в неголяма стартъп фирма. Възможно е похитителят дори да не е знаел, че Мейдан е израелец. Звеното за връзка с АНС допуска, че цялата тази история е криминална по своята същност, независимо дали е бил отвлечен, защото е израелец, или не.

— Но дали е жив или мъртъв? — попита най-младият от групата, специалист по рекламата, временно командирован към кабинета на министър-председателя като стратегически съветник.

— Не знаем със сигурност.

— А какво предполагаме?

Секретарят по военните въпроси се размърда неловко на стола си.

— През последните няколко минути сякаш надделява теорията, че е бил убит на самото летище и трупът е бил изхвърлен в ямата за изливане на химическата тоалетна.

Американският съветник направи гримаса.

— Това не е добре. Никак не е добре за имиджа ни.

— Може пък и да не е убит. Ще знаем със сигурност едва след няколко часа, а няма смисъл да чакаме дотогава.

— Съгласен съм — намеси се другият съветник, който отговаряше за социалните медии. — Според последните доклади историята се разпространява лавинообразно, задават се стотици въпроси за съдбата на Янив Мейдан, колегите му постват като побъркани, разни хора споделят снимката му, търсят помощ да научат какво се е случило с него. За момента на Външното министерство е забранено да отговаря на въпроси, но ако чакаме още час-два, те няма да издържат повече. Ще избухне взрив.

— От една страна, това може да отклони вниманието от обичайните неприятности и да върне на дневен ред въпросите, свързани със сигурността — каза американският съветник.

В допълнение към основния си пост министър-председателят съвместяваше портфейлите на министър на отбраната и министър на комуникациите, така че от думите на съветника не стана ясно неприятности в коя от въпросните юрисдикции има предвид.

— От друга страна, има много неща, които още не знаем — продължи той, — а аз лично не обичам да насочвам прожектора към нещо, за което не съм сигурен, само за да стигна до истината заедно с широката общественост.

Политическият съветник на министър-председателя, бивш пиар специалист, който сега отговаряше за връзките с дарители, добави, че висш служител на „Ел Ал“ му се обадил по телефона с молба да успокои напрежението.

— Самата авиокомпания няма нищо общо с отвличането, така че не би било справедливо репутацията ѝ на безопасен превозвач да пострада заради подобна глупост — обясни той. — Но ако продължим с информационното затъмнение, само ще подхранваме слуховете. Французите са на нашето мнение, те нямат интерес основното им летище да пострада заради злонамерени сензации. Много е важно да угасим пожара, преди да се е разпространил.

Секретарят по военните въпроси беше ветеран на поста и помнеше различни времена и служби. Истината бе, че преди години той би отказал да предоставя класифицирана военна информация на пиар експерти. Но оттогава се бе научил, и то по трудния начин, че всякаква съпротива е напразна. Три години му оставаха до пенсия и предпочиташе да върви по течението.

Американският съветник също нямаше намерение да се изживява като революционер. Повечето от клиентите му политици го наемаха, когато наближаха избори, но в Израел това беше постоянно състояние. Изборният сезон никога не свършваше, а новината за израелски гражданин, хвърлен в отходна яма на път за компютърно изложение, нямаше да помогне на ничия кампания.

— Предлагам да го омаловажим колкото се може повече — заяви той. — Вдигаме ембаргото, но инструктираме медиите да не го превръщат, в каквото не е. Случаят е криминален. Полицията си върши работата. Ако се обърнат към нас, ги насочваме към Външното. Ако питат военните, оттам ги насочват към полицията. Ще се обадим на главните редактори и ще им обясним, че всякакво раздухване на случая е безотговорно. Това е един малък незначителен инцидент.

Всички извадиха мобилните си телефони и се заловиха за работа.

Беше 13:45 ч., понеделник, 16 април.