Дълга нощ в Париж

97

Бяха колкото близо, толкова и далече. Следата скоро се появи в лицето на портиерката в сградата до Факултета по медицина, от източната страна на площада. Но тя бе видяла само русата жена, а не ефрейтор Йермински, който все успяваше да се промуши през пръстите им.

Сградата беше огромна, с класически вътрешен двор и дори малък фонтан в него, навес за велосипеди и голямо помещение за кофите с боклук, към което портиерката сочеше с пръст.

Беше възрастна жена, с лек испански или може би португалски акцент, облечена с червен халат и пуловер и загърната с шал, сякаш имаше алергия към нощния въздух.

— Сигурна съм, че това е момичето от снимката. Беше в една от онези червени униформи. Отначало си помислих, че идва в туристическата фирма на третия етаж. Натиснах ѝ копчето да влезе и се върнах в двора, за да нахраня котките. И тогава я видях в гръб. Не се качи нагоре по стълбите, а влезе направо в помещението за боклука, където изхвърли нещо.

Гласът на Леже беше едва ли не враждебен:

— Какво изхвърли? Нещо голямо? Нещо малко?

— Не знам. Едва ли е било много голямо. Хвърли го в онзи контейнер ей там, зеления, не другия за рециклиране. Затвори капака и излезе навън и тогава срещнах погледа ѝ.

— А мъжът от другата снимка? Той не беше ли с нея?

— Не, с нея нямаше никой. Тя тръгна обратно, дори не си даваше вид, че смята да се качи нагоре. Можеше да каже поне „здрасти“. А тя — нищо. Натисна копчето и си отвори сама вратата, за да излезе на улицата.

— А вие не полюбопитствахте ли да видите какво е изхвърлила в контейнера?

— Не, разбира се. Не ми влиза в работата. Може да е било дрога или нещо такова.

— Ще ми се да вярвам, че ако наистина сте си мислили, че може да е дрога, сте щели да повикате полиция.

— За какво да ви викам, като вие бездруго не си тръгвате оттук! — възкликна победоносно портиерката.

Междувременно полицаите бяха изсипали контейнера на земята. Между пълните, меки като възглавници торби с боклук имаше и някакъв твърд предмет, който изтропа с пластмасов звук на плочника. Полицейските фенерчета осветиха пистолета със златната дръжка.

Бяха колкото близо, толкова и далече. Полицейска служителка с хирургически ръкавици вдигна пистолета за цевта — стандартна процедура, когато борави с оръжие като веществено доказателство, но жената очевидно не беше сигурна, че ситуацията е такава.

— Какво е това? — попита Леже.

— Пистолет играчка — отвърна Абади. — Можехме да се досетим от начина, по който го държеше на видеозаписа. Нещо ми изглеждаше не съвсем наред, но не бях сигурен какво. Този пистолет тежи близо два килограма, но тя го прехвърляше от ръка в ръка и го беше вдигнала на равнището на раменете си, сякаш беше съвсем лек. Сега знаем защо.

Заместникът на Леже се приближи до полицейската служителка и взе пистолета от ръцете ѝ, за да го разгледа. Дълго го въртя в ръцете си, сякаш очакваше да му проговори. Дъждът не преставаше да вали.

— Защо е ползвала пистолет играчка? — попита заместникът.

— Кога по принцип се ползва пистолет играчка? — отвърна с въпрос Абади.

— Когато човек не разполага с истински — пробва се заместникът. — Или за да получи по-ниска присъда, ако го хванат.

— Или когато се снима във филм — добави Абади. — Вие сам го споменахте, когато видяхме пистолета на видеозаписа. Казахте, че това е пистолетът от „Матрицата“. Тя всъщност не го е отвлякла, той е знаел, че пистолетът е играчка. Йермински я е използвал, за да отвлече себе си. Всичко е било представление.

— А тогава защо си е направила труда да изхвърля пистолета?

— На някои места трудно се влиза с пистолет — отвърна Абади. Това беше само догадка, но понякога и догадка е по-добре от нищо. — На някои обществени места може да ви претърсят багажа, а вероятно те двамата са отивали на такова място.

— Обществено място в Париж, което не само е отворено по това време, ами и ще ви претърсват багажа? — изпръхтя презрително заместникът на Леже.

Дъждът продължаваше да вали. Абади вдигна умолително очи към небето; ниските облаци го бяха оцветили в белия цвят на нечие знаме.

Беше 4:30 ч. сутринта, вторник, 17 април.