Дълга нощ в Париж

66

Това е един от най-известните експерименти в психологията.

Условията са съвсем прости: на участниците се дава да изгледат видеозапис на студенти, играещи баскетбол, като от тях се иска да преброят колко пъти играчите с белите екипи ще си подадат топката. Приблизително по средата на записа, който трае по-малко от минута, на корта влиза горила (или по-скоро студент с костюм на горила), застава в центъра на екрана и се удря няколко пъти с юмруци в гърдите, преди отново да излезе от кадър.

На теория е невъзможно горилата да не бъде забелязана. Но в първоначалния експеримент почти половината участници не я виждат, тъй като цялото им внимание е насочено към броенето на подаванията. При повторната демонстрация на видеото учените изрично им я посочват. Объркването е толкова голямо, че някои участници дори ги обвиняват в подмяна на записа. Абади беше запознат с експеримента, известен като „Невидимата горила“, и дори бе участвал в негова възстановка като част от курса за разузнавачи. Но това не променяше факта, че дори той за малко не пропусна да види горилата във фоайето на Гранд-Отел.

Тук условията също бяха максимално прости: фоайето беше огромно, направо гигантско. Абади го пресече тичешком, без да обръща внимание на възмутените погледи около себе си, и стигна до рецепцията, чувайки зад гърба си задъханите крачки на двамата полицаи, които се опитваха да го настигнат. Тичайки, забеляза хората от хотелската охрана — повече, отколкото бе очаквал. При входа преброи трима униформени, още един до багажния асансьор и още един до асансьора за инвалиди. Двама полуцивилни охранители бяха заели позиция в малкия лоби бар встрани от асансьорите. Главният вход на хотела и подходите към асансьорите бяха извън полезрението на служителите от рецепцията, което обясняваше необичайното разположение на охраната.

Но Абади вече виждаше логиката: главното фоайе на Гранд-Отел всъщност беше едно пищно, умело замаскирано кръстовище, свързващо Плас дьо л’Опера, Рю Обер, Рю Скриб и „Де Капюсин“. Отделен вход откъм улицата водеше към ресторанта на хотела, чието митично наименование бе изписано с елегантен шрифт отстрани: „Кафе дьо ла Пе“. Лоби барът вероятно си имаше свой вход, а когато се приближи към рецепцията, Абади забеляза още един — въртящата се стъклена врата откъм булеварда.

Покрай рецепцията се виеше дълга опашка от гости, но при вида на тичащия към тях Абади, следван от двама униформени полицаи, те се отдръпнаха. Мениджърът на смяната се държеше подобаващо арогантно и Абади започваше да губи търпение; идеше му да го вдигне с две ръце във въздуха, но се сдържа и остави полицаите да творят.

Междувременно той си даваше сметка и за останалите шумове наоколо — звън на кристални чаши откъм ресторанта; прищракване на апарата, снемаш отпечатък от кредитна карта; червенокоса жена с елегантна вечерна рокля, която потраква с високите си токчета по лъснатия мраморен под на път за бара. Мениджърът обясняваше на двамата полицаи, че шефът на охраната току-що се е качил в стаята на въпросния гост и че трябва да го изчакат да се върне. Абади чуваше всичко това.

И тогава мина горилата.

Отначало Абади само я чу. Как потропва.

Звукът се открояваше сред какофонията от шумове и звучеше приблизително така: троп-троп-троп-троп. Беше различен от потракването на високи токчета по пода, някак по-тромав, тежък и неравномерен. Абади успя да го долови и идентифицира част от секундата преди очите му да бяха открили източника — тежък куфар, който се търкаляше надолу по мраморното стълбище, троп-троп-троп-троп, стъпало по стъпало.

Абади винаги носеше куфара си като мъж или поне като мъж с чувство за традиция. Имаше нещо унизително в търкалянето на куфар, особено по улицата, но дори и в хотелско фоайе. Човекът с такъв куфар привлича внимание към факта, че току-що е пристигнал, нов е в общността или още по-зле: тръгва си, с други думи, изоставя този оазис от земни наслади и се връща към потискащото си ежедневие.

Погледът на Абади се премести от куфара към собственика му. Млад мъж, строен и безупречно облечен, и нямаше никаква логична причина да търкаля куфара си надолу по стълбите, вместо да използва асансьора. Той очевидно бързаше. Едва когато стигна в подножието на стълбището и продължи през фоайето, без да завие към рецепцията, в съзнанието на Абади нещо щракна и той си даде сметка, че мъжът е китаец. Китаец, облечен в черен делови костюм. Китаец, облечен в черен делови костюм, който — това изведнъж стана повече от очевидно — имаше много приятели във фоайето, всичките азиатци, всичките облечени в черни делови костюми, всичките копия на командосите от сутринта.

Изведнъж фоайето сякаш гъмжеше от тях. Един беше застанал до входа на ресторанта и се преструваше, че чете менюто. Друг беше пред асансьорите, недалече от главния вход. Двама седяха в кресла до бара, един срещу друг, твърде далече, за да разговарят помежду си, но така разположени, че общото им зрително поле да обхваща цялото фоайе. Още един млад азиатец в черен костюм междувременно бе заел позиция до въртящата се врата и Абади не можеше да реши кое е по-странното в него: фактът, че е застанал точно зад гърба на човека от охраната, или това, че носи черни очила.

Профилиране. Нима има дейност, по-характерна за служителите по сигурността в която и да било точка на планетата, и особено в Израел? Абади бързо пресметна шансовете това, което си мисли, да се окаже вярно. Доколко в град, посещаван всяка година от десетки милиони туристи, шестима китайци, намиращи се по едно и също време в едно фоайе, са необичайно явление? Доколко през седмицата, в която Париж е домакин на престижна международна технологична конференция, е учудващо обстоятелството, че и шестимата са с тъмни костюми? Абади чу полицаят зад гърба му да пита за номера на стаята; чу и мениджърът да му отговаря:

— Петдесет и пет-нула-осем, но нека изчакаме още малко, нашият човек от охраната сигурно всеки момент ще се върне.

Абади чу всичко и мозъкът му светкавично обработи всички късчета информация.

Което беше добре, защото изведнъж средата се промени. Двамата китайци станаха от креслата и тръгнаха към главния изход откъм Рю Скриб. Мъжът, който с такъв интерес четеше менюто, влезе в ресторанта, чийто отделен изход извеждаше на Рю Обер. Мъжът до асансьора се затича към главния изход, а китаецът с тъмните очила бутна въртящата се врата, която се завъртя и го пое вътре в цилиндричното пространство между хотела и улицата. Зад гърба му се освободи нов сектор, очевидно предназначен за неговия колега, возещ куфара. Той вече преминаваше с бърза крачка зад гърбовете на полицаите, но пред Абади. Който отчаяно се питаше какво да предприеме.

Експериментът с горилата доказва ограничеността на човешката памет и илюзорността на свидетелските показания, но той разкрива и невероятния начин, по който интуицията коригира възприятията на сетивата. От мига, в който вниманието на изследвания субект бъде привлечено от горилата, той бива обсебен от нея и при следващите демонстрации на видеото не забелязва нищо друго. Така интуитивно погледът на Абади се прехвърли от младия мъж, минаващ в този момент пред очите му, към куфара, който теглеше след себе си — същия куфар, привлякъл вниманието му от самото начало.

Куфарът — черен и тежък до степен да се пръска по шевовете — беше доста оръфан и някак не подхождаше на елегантния си собственик. И тогава Абади забеляза страничната дръжка; около нея като вълшебен талисман беше завита бяла хартиена лента с баркод и номер на полет, който Абади познаваше много добре: LY-319.

— СТОЙ!!!

Абади така и не разбра кой бе извикал: дали заповедта бе излязла от собствената му уста, преди тялото му да се бе хвърлило напред, или от устата на някой от френските полицаи, когато го бяха видели да се нахвърля върху гост на хотела. Нито пък имаше някакво значение, защото, щом младият мъж извърна глава назад и видя Абади да се приближава към него, той пусна куфара и побягна към колегата си, който блъсна голямата въртяща се врата и се сля с тълпите отвън.

Въртящата се врата направи четвърт оборот и пореден сектор се отвори към фоайето на хотела. Мъжът се хвърли вътре и продължи да я блъска, докато Абади, който бе реагирал със секунда закъснение, остана вън. Мъжът му се усмихна от безопасността на стъклената преграда и продължи да бута крилото напред, към свободата.

Аварийната спирачка беше монтирана, както можеше да се очаква, в касата на вратата, непосредствено над главата на Абади. Той се пресегна към лоста и го дръпна с цялата тежест на тялото си. Вратата се закова на място със скърцане, отекващо в цялото фоайе, където хората вече бягаха в различни посоки. Полицаите сграбчиха Абади откъм гърба, но китаецът остана заклещен във въртящата се врата.

— Това е израелски куфар със стикер на „Ел Ал“! — успя да каже Абади.

Полицаите го пуснаха. Заклещеният във вратата отчаяно махаше с ръце за помощ към колегите си отвън.

Миг след това стъклото се пръсна на парчета. Струи кръв оплискаха крилото на вратата и заподозреният се свлече надолу. Абади извика на всички да залегнат на пода. Пресметна, че разполага с около две минути до момента, когато хотелът щеше да бъде залят от полицейски сили, доста по-сериозни от двамата му придружители.

— Застрелян е отвън със заглушител, изчакайте подкрепление — прошепна той на сержанта и бързо запълзя към асансьорите.

— Къде отивате? — просъска полицаят, проснат по очи.

— Да видя какво ще заваря в стая петдесет и пет-нула-осем — каза Абади.