Дълга нощ в Париж

42

Играта се наричаше „горещ картоф“, а те двамата бяха най-печените играчи в Париж, следователно в цяла Франция, следователно в целия свят.

Бяха започнали да я играят заедно срещу останалия свят още по време на следването си в престижното Национално училище по администрация, в което Френската република обучава лоялните си държавни служители. Оттогава под мостовете на Сена беше изтекла много вода. Днес единият беше министър на вътрешните работи, а другият — началник на контраразузнаването, което се намираше под юрисдикцията на въпросния министър. По пътя си към пищните кабинети те бяха преодолели множество пречки, смачкали бяха не един противник, измъквали се бяха невредими от разследвания и съдебни дела, от скандали и любопитни журналисти.

Сега погледите им бяха вперени в Елисейския дворец, който се виждаше от прозорците на министерския кабинет. И колкото повече се приближаваха до целта, толкова по-често им се налагаше да играят тази игра. Всъщност те всеки ден се занимаваха с поредния горещ картоф, хвърляйки го колкото се може по-далече от министъра.

Една кратка среща обикновено бе предостатъчна за набелязване на поредната жертва. Те винаги планираха ходовете си на четири очи, а срещите им не фигурираха в дневниците, които водеха секретарките им. Първата тайна на успеха в тази игра беше никога да не оставяш следи.

Кабинетът на министъра заемаше целия последен етаж на историческия Отел дьо Бово, носещ името на маркиза, който го бе купил за любовницата си през 1768 г. Синът му, принц Дьо Бово, довел след едно от пътешествията си чернокожо момиче и след смъртта на баща си живял с нея в наследения дом. Принцът бил един от малцината аристократи, оцелели след Френската революция — пророчески знак за устойчивостта на сградата срещу политически обрати.

Властите с десетилетия се бяха опитвали да сложат ръка на имота, но бяха успели едва в средата на XIX в.; оттогава сградата се ползваше за централа на всички френски разузнавателни служби. Възможностите на вътрешния министър да шпионира собствените си граждани бяха ненадминати, а законът му даваше права, на които американският президент би могъл да завиди.

Различните звена на разузнавателните служби бяха разпръснати във всички останали сгради, заобикалящи Плас Бово. Сградите бяха свързани помежду си с подземни тунели, по които протичаха тайни във всички посоки: кой на кого пише, кой с кого спи, кой на кого плаща и т.н. Тази могъща машина функционираше без съдебен контрол — всъщност без какъвто и да било контрол. На теория тя бе предназначена да поддържа сигурността в държавата, докато на практика обслужваше единствено министъра, помагайки му да укрепва позициите си.

Центърът на тази империя, оглавяван от шефа на агенцията за контраразузнаване, беше огромен подземен комплекс в Източен Париж, тъй като историческите сгради около Плас Бово бяха преценени като неподходящи за поддържане на необходимите компютри. Във всеки един момент над един милиард единици информация се регистрираха и декриптираха в централата на булевард „Мортие“ — телефонни разговори, текстови съобщения, видеоконферентни връзки, имейли. Това беше единственото разузнавателно звено в Западния свят, което събираше повече информация за собствените си граждани, отколкото за цялото останало население на Земята. В сградата нямаше отопление, понеже компютрите отделяха достатъчно топлина за цял град.

Лично министърът никога не бе искал официално да бъдат шпионирани политическите му противници. Преди години се бе разразил огромен скандал, когато се разбра, че президентът Франсоа Митеран бил разпоредил подслушването на телефона на прочута френска актриса, привлякла вниманието му в ролята на момиче на Бонд. Оттогава френските политици внимаваха да не се доближават прекалено много до звеното за подслушване, а официално министърът дори не бе стъпвал в сградата.

Не че имаше нужда да го прави — нали затова бе назначил за негов началник своя добър приятел, от университета. И ако двамата се срещаха всеки ден, понякога дори по няколко пъти дневно, това бяха съвсем невинни срещи между стари другари.

— Дръж това далече от мен — каза министърът, загледан в Елисейския дворец.

— Все още не знаем със сигурност дали случаят не е чисто криминален — отвърна шефът на контраразузнаването. — Не можем ли да заявим, че е просто поредна гангстерска война, китайската мафия или нещо такова?

— Всичко е възможно — отвърна дипломатично приятелят му. Министрите си падаха по ситуации, които можеха да се тълкуват по повече от един начин. — Само че обикновените престъпници не се избиват с микродронове, каквито дори в нашия отдел не са виждали досега.

Той не прикриваше завистта в гласа си. После добави:

— И как така висш израелски офицер се озова изведнъж тук? Кой е той всъщност?

Шефът на контраразузнаването извади мобилния си телефон и прочете от дисплея:

— Полковник Зеев Абади, бивш заместник командващ Звено осем-двеста към Израелския разузнавателен корпус, отговарял е за обучението на служители в Разузнавателната академия на Израел, ръководител е на проекта „Големи данни“ към звеното и, както споменах, до неотдавна е бил негов заместник командващ. Освен това координирал сътрудничеството с американската АНС след разкритията на Сноудън.

— Значи вече не заема поста?

— Не може да се каже със сигурност. Преди година е дал показания пред военен съд в подкрепа на обвинени в отказ да служат в звеното по идеологически причини, а скоро след това вестниците писали, че бил пенсиониран. От друга страна, понастоящем се държи, сякаш е на действителна служба. Той забеляза скритата камера на „Шарл дьо Гол“.

— Кой ръководи разследването от наша страна?

— Комисар Леже от „Тежки престъпления“. Бил командирован на летището като временно заместващ.

— Значи във всеки случай мястото е в Парижката префектура?

— Мястото е в Париж.

Не беше нужно да казват повече от това, защото се разбираха без думи. Едно двойно убийство в центъра на Париж, и то на моста, водещ за Националната библиотека, беше ужасно унижение за Франция. Министърът не можеше по никакъв начин да бъде свързван с инцидента, следователно и службите му за сигурност не биваше да се намесват в него.

Вече беше ясно, че не само извършеното престъпление, но и разследването му щяха да завършат унизително. Не можеше да се очаква от френската полиция да разреши случай, при който от едната страна беше изправен някакъв мистериозен китайски отряд командоси, а от другата — израелското Звено 8200. По-добре би било да вържат двата случая в стегнат възел и да пожертват един комисар от полицията, който и без това се беше заплел от сутринта в безплодно разследване.

Шефът на контраразузнаването отново измъкна мобилния си телефон. Време беше да се отърват от поредния горещ картоф.