Дълга нощ в Париж

99

Портата беше скрита в края на пасажа вляво. Беше залостена с резе, а отгоре имаше надпис на четири езика, че градината е частна собственост. Това не е вярно, обясни патрулният полицай. Човекът нервничеше, отдаваше чест в края на почти всяко изречение, а крясъците на Леже не му действаха никак успокояващо.

Но колкото и да се запъваше и изчервяваше, информацията му беше вярна. Този исторически пасаж, свързващ Рю Сент-Андре дез-Ар с кръстовището при Плас дьо л’Одеон и носещ официалното наименование „Базар Сент-Андре“, представляваше част от района му и той минаваше по него три пъти в денонощието. Обикновено пасажът беше пълен с туристи, които прииждаха от множеството сувенирни магазини и от Кафе „Прокоп“ — най-старото кафене в Париж, ако не и в целия свят. Тримата мускетари се бяха дуелирали в този пасаж; оттогава датираше и част от каменната настилка в него, по-подходяща за конски копита, отколкото за човешки крака.

Но скрит вдясно, зад невидим завой, беше входът към пасаж „Роан“ — поредица от древни вътрешни дворове между две известни сгради. В едната от тях се помещаваше фондацията „Джакомети“ — на името на „оня знаменит скулптор“, поясни бързо полицаят, когато срещна празния поглед на комисар Леже, — а другата беше собственост на Парижката община, която я използваше за настаняване на чуждестранни гости.

— Тази табелка е подвеждаща. Пасажът е публична собственост, а портата трябва да стои отключена през деня, защото тук има две училища: началното „Дю Жардине“ и гимназията „Фенелон“ Но след края на работния ден местните жители имат право да я заключват.

— Обясни ни още веднъж кой си мислиш, че живее там горе — прекъсна го Леже, докато заместникът му натискаше бутоните на интеркома в безплоден опит да повика портиера.

— Няма значение какво си мисля — протестира полицаят; лицето му бе станало по-червено отпреди. — Важно е какво знам. Горе е апартаментът на манекенките. Мисля, че първоначално общината им го даваше под наем само по време на модните ревюта, но сега живеят постоянно там. Всичките са високи и слаби и като ги видиш как ходят по тукашните павета е високите си токове, няма начин да ги сбъркаш. Не знам колко точно живеят там, но мога определено да кажа, че са много, повечето блондинки. Тъй че, когато капитанът ме попита дали случайно не знам…

— Разбрах, благодаря — прекъсна го отново Леже. — След малко ще ни покажеш къде точно се намира.

— Казвам се Жак Мартинон — каза полицаят, който очевидно не беше чак толкова объркан, че да се откаже от своя миг на слава.

Внезапно Леже забеляза младия мъж с очила и костюм, който слушаше разговора и старателно си записваше нещо в луксозен бележник. Напрягайки мозъка си миг преди да се нахвърли с крясъци върху него, той се досети, че това беше съдия-следователят, изпратен от Министерството на правосъдието.

— Какво прави тук този? — попита той шепнешком заместника си.

— Аз го повиках, господин комисар — призна си смутено заместникът. — Трябва да спазваме правилата, за да не ни обвинят утре. Освен това поканих и израелския полицейски аташе, но той отказа да дойде, само помоли да го държим в течение, ако наистина открием израелския войник в апартамента.

— А съдия-следователят поиска да присъства ли?

— Да, като при това каза да не започваме без него. Каза, че живеел наблизо и веднага щял да дойде.

Леже не обичаше да му се месят в работата и да го гледат под лупа. И определено ненавиждаше хора, които можеха да си позволят жилище в „Сен Жермен де Пре“. Но сега не бе моментът да размишлява за личните си предпочитания; той се обърна към съдия-следователя и поиска разрешение за проникване в сградата.

Полицията има право да прониква с взлом в частен имот по това време на нощта само при наличие на основателна причина да се смята, че с това може да бъде предотвратен терористичен акт, напомни съдия-следователят на комисаря, който незабавно му се закле, че въпросната основателна причина действително е налице, след като вече има осем трупа, а човекът, когото издирват, е израелски шпионин.

— Да влезем в сградата. Докато стигнете до апартамента, все ще измисля нещо — каза съдия-следователят, опитвайки се да спаси едновременно достойнството си и резултатите от разследването.

Леже кимна на заместника си и след по-малко от минути двама полицаи отвориха историческата порта с някакви внушителни на вид металорежещи инструменти. Полицейският контингент нахлу в двора на сградата, а полицай Мартинон, след като ги преведе успешно до втория вътрешен двор, посочи червената стоманена врата.

— Ето тук. На четвъртия етаж.

Този път прибягнаха до още по-внушителни инструменти. Дървените щори на един от прозорците на съседната сграда се отвориха, отвътре се подаде нечия глава, после се дръпна назад и щорите се затръшнаха. Легнали на съседния покрив, двама китайци в черни костюми внимателно наблюдаваха всяко движение на Леже.

След известна обработка с оксижена стоманената врата се предаде. Леже се обърна към съдия-следователя.

— Може би трябва да пратим горе само полицайки — прошепна загрижено младият мъж.

Комисарят не беше склонен в моменти като този да се вслушва в чужди съвети, най-малко от човек, живееш на Левия бряг.

— Нищо в правилника не изисква от нас да отдаваме предпочитание на служители жени, дори ако в апартамента са само момичета — възрази той.

— Голяма част от обитателките на апартамента ще са разсъблечени, а ние ще проникнем вътре в неразрешен час от денонощието с прокурорска заповед, която ви уредих въз основа на правила за действие, с каквито въпросният апартамент няма нищо общо. Дори полицаите ни да се държат изрядно, което не можем да гарантираме, пак си просим белята. Нека не забравяме, че собственикът на модната агенция е успял да им наеме апартамент в най-скъпия квартал на Париж в сграда, която е историческа забележителност и по принцип се предоставя на чуждестранни гости. На мен ми се струва, че едва ли ще му липсват връзки — сподели съдия-следователят съображенията си с комисаря.

Преди да се предаде, Леже реши да намеси и трета страна.

— А какво казва Абади? — попита той заместника си.

— Него го няма — отвърна заместникът. — Каза, че само си губим времето.

— Защо?

— Той смята, че Йермински се укрива там, където може да се слее със средата, иначе е щял да си остане в хотела.

— Нима един апартамент, нает от манекенки, не е най-доброто скривалище? Кой би се сетил да го търси тук?

— Ами ние например — отбеляза заместникът. — Абади каза, че няма смисъл да чака тук и че щял да търси другаде.

— Къде?

— Не каза.

— Той няма правомощия да предприема издирване без нас — изръмжа Леже.

— Той изобщо няма никакви правомощия — напомни му съдия-следователят. — И въпреки това нещата все някак си се подреждат, както той ги иска.