Дълга нощ в Париж

118

Ако играта се наричаше „Разигравай и бави топката“, то тези двамата бяха шампионите на Париж, което ще рече — на Франция, което ще рече — на целия свят.

Министърът беше стъпил на една табуретка до патрулната кола на кръстовище „Одеон“ и чакаше сигнала за пряко включване. Медийният му съветник поглеждаше към монитора и даваше нареждания на телевизионните екипи. Гримьорката оправяше кръговете под очите му, осветителят нагласяваше прожектора, а операторът избираше най-благоприятната гледна точка за камерата си. Беше истинска кинопродукция, маскирана като телевизионен репортаж, и всички канали и новинарски сайтове трябваше да започнат емисиите си с нея.

Зад кадър шефът на контраразузнаването препрочиташе изявлението за медиите, като тук-там сменяше по някоя дума или зачертаваше цяло изречение. Министърът се нуждаеше от приятели като него в моменти като този, когато Елисейският дворец внезапно му изглеждаше толкова далечен и недостижим.

Откъдето и да го погледнеше, случилото се бе катастрофа. Китайските командоси продължаваха да действат безпрепятствено в Париж под носа на десетки полицаи. Съдия-следователят бе издал заповеди със съмнителна стойност, компрометирайки секретността на операцията, като дори бе успял да си изкара едно нараняване в престрелката. Ключов свидетел беше убит, след като се бе предал, а основният заподозрян (и още двама командоси) бе неутрализиран от служител на израелското разузнаване, преди властите изобщо да осмислят случващото се.

Е, бяха виждали и по-лошо и сегашната ситуация не ги плашеше. Министърът имаше плътен басов глас и гъста коса, а минаваше и за късметлия. Не му трябваше повече: дори най-очевидната катастрофа може да бъде извъртяна по благоприятен начин, стига човек да има достатъчно бърза реакция, дързост и известна доза нахалство. Една измислена история може да звучи по-правдоподобно от реалността дори когато реалността се случва пред очите ни.

Министърът застана пред своя приятел и зачете:

— Тази сутрин се свързах с комисар Леже, за да му благодаря лично за проявения героизъм при осъществяване на операцията по неутрализиране на престъпна група, която заплашваше да наводни Франция с най-голямата пратка наркотици, залавяни в Париж през двайсет и първи век. Комисарят и хората му рискуваха живота си в разразилата се престрелка и накрая успешно заловиха бандитите. Двама от тях — главатарят на бандата и неговият по-младши съдружник, както и един израелски гражданин от руски произход — бяха застреляни от полицейските сили, докато се опитваха да вземат заложници в клуба, където се укриваха. Съдия-следователят Филип дьо Монтикол бе ранен в кръстосания огън, след като храбро настояваше да придружава полицаите при изпълнение на операцията. Искам да се възползвам от предоставената ми възможност, за да изразя благодарността си за изключителната му отдаденост на работата и да му пожелая скорошно оздравяване.

Шефът на контраразузнаването кимна.

— Дали ще клъвнат? — попита министърът.

— Мислех си да добавя още един абзац, за да може, ако ще се хващат за нещо, да се хванат за него, а не за фактологията.

— Давай, изненадай ме.

Колко ли пъти вече бяха играли тази игра? Колко пъти той бе разигравал и бавил топката заради своя приятел и колко пъти министърът му се бе отплащал за услугите, и колко пъти бяха погребвали заедно поредния противник — реален, потенциален или въображаем? Стотици. Но всеки път, когато това се случеше, и двамата усещаха същия прилив на наслада и удовлетворение.

Шефът на контраразузнаването извади от джоба си друг лист хартия и зачете:

— Думите са слаби, за да опишат опасността от този масов трафик на наркотици, на който е изложена Франция, свидетелство, за което са и серията безскрупулни престъпления на бандата, която комисар Леже разби тази нощ. Лично аз не се съмнявам, че модерните напоследък призиви в определени политически среди да се гледа благосклонно на идеята за легализиране на наркотиците насърчават бандитите да превземат държавата и да отстраняват противниците си по всички възможни начини. Призовавам президента на Републиката да сложи край на тези инициативи, преди да ни е заляла поредната вълна на престъпност.

Министърът изгледа приятеля си, видимо развеселен. Използването на приповдигната риторика за прикриване на катастрофален провал беше колкото абсурдно, толкова и находчиво. Абсурдно, защото нищо от казаното не беше истина; и находчиво, защото съдържаше отявлена атака срещу политическия му враг вътре в партията — председателя на Сената. И това щеше да отвлече вниманието на всички — журналисти, Фейсбук знаменитости, политици и таксиметрови шофьори.

— Две минути до включване! — извика продуцентът.

Министърът приглади косата си, качи се на табуретката и впери искрен поглед в обектива на камерата.