Дълга нощ в Париж

71

След време, когато бъдеше поканен да изнесе лекция пред полицейската академия за най-драматичната си нощ като началник на Отдела за тежки престъпления, комисар Леже със сигурност щеше да пропусне тези два критични часа. Скривайки се зад изобилието от примери и всеобщото вълнение, което щеше да предизвика появата му, за него нямаше да бъде трудно да замаже собствената си роля в поредицата от събития.

Щеше да каже например:

— На този етап, в девет часа вечерта, имахме общо пет трупа: един израелец, един французин и трима китайци. Спомнете си, че другият израелец, Владислав Йермински, все още се водеше безследно изчезнал и към момента не знаехме дали е жив или мъртъв. Определено нямаше как да знаем и че предстои да загинат още много хора, заради които инцидентът щеше да придобие зловещото кодово название, с което е известен днес: „Нощта на дванайсетте трупа“. Но онова, което знаехме на онзи етап, се оказа достатъчно, за да постигнем решителен пробив точно в полунощ — разбира се, с помощта на нашия израелски колега полковник Абади.

Може сега, от дистанцията на времето, желаната развръзка да ви се стори логична и предвидима, но нека не забравяме, че в десет се оказахме изправени пред поредното убийство, този път в жилищен блок в предградие на Париж. Би било напълно естествено този пореден инцидент да ни отклони от следата и да не направим връзката между случая, по който работехме, и новите два трупа на дребни наркопласьори. Но въпреки привидно несвързаните престъпления ние не тръгнахме по грешна следа. Успяхме да видим нещата в тяхната взаимносвързаност и към полунощ вече знаехме с какво си имаме работа.

Френският комисар се държеше честно и порядъчно и отдаваше дължимото там, където чуждите заслуги го изискваха:

— На теория новата информация, достигнала до разследващите екипи в Гранд-Отел, би трябвало да ни отклони по грешна следа. Мен, във всеки случай, успя да ме подведе. Бях в залата за видеонаблюдение на хотела, когато се получи подробен доклад от поредното местопрестъпление в квартал „Белвил“. Всичко изглеждаше напълно очевидно и аз бързо си изградих представа за случилото се. Която се оказа погрешна, но тогава не го разбирах. Спомням си, че през онези два критични часа полковник Абади напълно беше игнорирал пристигналите доклади и бе настоял единствено да изгледа, отново и отново, записите от хотелските камери. И през цялото време пишеше нещо на особения си телефон, сякаш нямаше никакво отношение към случая.

През първата година на това място от лекцията Леже щеше да произнася коронната си фраза. Но с времето, придобивайки опит, той щеше да усвои похватите на обигран лектор, изчаквайки някой от кадетите да вдигне ръка и да попита с блеснали от вълнение очи дали господин комисарят бе намерил някакво обяснение за държанието на израелеца.

— Да, млади човече, днес наистина знам обяснението — щеше да отговори с гръмовен глас Леже пред затаилата дъх публика. — Години след това гледах един документален филм за Великденския остров, прочут с каменните си статуи на гигантски човешки глави. Дикторът попита защо главите са разположени така, че до една да гледат към вътрешността на острова, с гръб към океана. А отговорът бе, че главите гледали навътре, към обитателите на острова, за да облекчат страховете им, и че били обърнали гръб на опасностите, идващи откъм морето, защото според местната митология не било нужно боговете да виждат злите духове, за да знаят намеренията им.

След последното изречение Леже щеше да помълчи известно време, после да отпие от чашата с вода, преди да обяви онова, което смяташе за очевидно:

— И така, аз разбрах точно в полунощ, че полковник Абади беше нещо като пратеник на боговете, дошъл да ни предпази от собствените ни грешки. Той беше обърнал гръб на информацията, която държахме да му предоставим. Нямаше нужда от нея, защото към момента вече бе установил идентичността на силите, пред които бяхме изправени, и бе предвидил следващите им дяволски ходове.