Дълга нощ в Париж

47

Тя чакаше Борис да приключи разговора, който се провеждаше на гръмогласен руски — пореден опит да накара някой от приятелите на Владислав Йермински да проговори. Останалите войници от секцията също чакаха, тъй като нямаха какво друго да вършат. Когато Ориана бе отворила вратата на кабинета си, все още задъхана от усилието да подрежда по местата им пакетите с прани офицерски униформи, за да се върне колкото се може по-бързо в секцията, всички се преструваха на заети.

По някаква причина Томер се бе върнал на собственото си работно място. Тя влезе във файла от своя компютър и бързо прегледа няколкото сценария, които бе начертал, всичките основаващи се на загадъчната младоженка и на предположението, че Владислав Йермински действително бе пътувал до Париж, за да сключи брак. Как бе могла да е толкова глупава?

— От Граничната полиция ни върнаха обаждането, но офицерът там иска да говори само с вас — каза Алма.

— Свържи ме — нареди Ориана.

Тя можеше да набере и сама номера, но вече се бе убедила, че в организационната вселена, където функционираше, спестяването на подобни церемонии понижава относителния ѝ статус, включително и в очите на изпълняващите церемонията. И действително, Алма кимна разбиращо.

— Не, не! Ти я свържи първо и после аз нея тук! — скара се тя на полицейския служител, който очевидно също толкова решително се бореше за честта на началничката си от другата страна.

— Защо си се преместил? — попита тя Томер, докато борбите за териториално надмощие по телефона продължаваха.

— Компютърът ви дава грешка при прокси сървъра и ми се стори по-безопасно да пиша на моя.

— Защо си правил проверка на прокси сървъра? — попита изненадано тя.

— Винаги правя проверка, преди да въвеждам данни, също и от моя компютър — заекна той.

— Командващата е на телефона — обяви Алма.

— Но как проверяваш прокси сървъра, без да се свържеш с централната система? — настоя Ориана.

— Започва да нервничи — каза Алма и Ориана вдигна слушалката.

— Относно запитването, което сте подали при нас — заговори представителката на Граничната полиция с равен и отегчен глас, — родителите на военнослужещия не фигурират в базата данни на лицата, напускали страната в последно време.

— Значи са в Израел? Сигурна ли сте? — попита Ориана.

В това нямаше нищо изненадващо, ако Абади беше познал за сватбата.

— Сигурна съм, че не фигурират в базата данни на пътувалите в последно време — повтори командващата. — Не съм запозната с подробности по случая. Може да са се качили на яхта и да са отишли в Кипър или да са платили на каналджии да ги прекарат в Синай, или да са наели частен самолет за някой остров. Но във всеки случай не са отпътували от летище „Бен Гурион“ за Париж или закъдето и да било другаде.

— Разбирам. Само още един въпрос.

— Казвайте.

— Искам да знам кой е минал паспортен контрол с него. Искам да кажа, кой е минал през същото паспортно гише непосредствено преди и непосредствено след Йермински.

— Не става точно така. Ако е минал през биометрично гише, тогава засичаме точния час и минута, но ако е минал през някое от обикновените гишета, пътниците не се подреждат по реда на преминаването си, а по реда на сканиране на бордната си карта преди навлизане в зоната на безмитните магазини. Не знам кой е бил преди и кой след него, мога да извадя само разпечатка на всички пътници, минали през всички гишета по едно и също време.

— И това е според точния час на преминаване, така ли?

— Не чак с точност до минута. Имената се записват по азбучен ред на всеки пет минути.

— Колко души прави това? — попита Ориана.

Тя не беше пътувала извън Израел вече две години и половина и този разговор предизвикваше у нея неудържимо желание да остави всичко и да отпраши за „Бен Гурион“.

— Зависи колко натоварено е било летището в момента. Толкова рано сутринта, при това в слабия сезон, бих казала около стотина пътници.

Готова съм на всичко, за да намеря работа на десет души, които се чудят какво да правят, помисли си Ориана.

— Ще ви дам защитения си имейл. След колко време ще е готов списъкът?

— Ще отнеме около два дни — отвърна с неохота командващата.

— Да кажем, до утре сутринта — отсече Ориана, несъзнателно имитираща началника си.