Дълга нощ в Париж

121

Ориана шофираше внимателно, не толкова, за да се съобразява с причудливите правила на уличното движение в Париж, колкото да сведе до минимум сътресението от неравностите по пътя, които предизвикваха стенания от страна на Абади. Лекарят, подписал формуляра му за изписване, ги бе предупредил, че Абади е все още слаб и трябва да бъде откаран незабавно в болница, ако загуби отново съзнание.

Беше ѝ леко, чувстваше се изпълнена с увереност, сякаш нараняването му ги бе направило равни. От време на време той я докосваше по ръката, за да посочи през прозореца забележителностите на Париж; жестът му беше напълно лишен от авторитет и по тази причина значеше много. От време на време ръката ѝ се опираше в него, докато сменяше скоростите. Минаха покрай Отел дьо Вил, който също не беше хотел, покрай остров Сен Луи, Ботаническата градина, Площада на Бастилията, Френската библиотека.

На конзолата между седалките имаше два телефона — зеленият самсунг на Йермински и червената нокия на Екатерина, в която Йермински бе вкарал паролата си. Ориана трябваше да отвори биткойн сметката му и да преведе двайсет милиона долара на Мин. Беше сигурна, че баща ѝ вече щеше да е натиснал бутона за изпращане. Щеше ли да е прав? Зоро например щеше ли да върне парите? А премиерът? Ами Абади? Той я бе изслушал безстрастно, когато му бе разказала за „обещанието на Путин“, и бе заявил, че ще говорят за това по-късно. Тя не беше сигурна какво точно има предвид. Или може би се досещаше…

Ориана Талмор осъзна, че нощта се бе оказала наистина дълга. В процеса на желаната ефективна продължителност тя бе играла ролята на шпионин в служба на родината, офицер по сигурността в служба на шпионите на родината, заподозрян предател, действащ против интересите на родината, агент-провокатор в служба на един бог знае кого, търсещ истината човек и професионален лъжец. Беше стояла от едната страна и после от другата. На коя страна беше сега? И на коя страна беше безобразно привлекателният полковник Абади? Между тях, на конзолата, лежаха двайсет милиона долара.

В Париж сме, напомни си Ориана, изхвърляйки от съзнанието си всичко останало. В Париж сме, всичко това става в някакъв паралелен живот. Той беше офицер със славно минало. Тя — офицер със светло бъдеще. Движеха се покрай реката.

Беше 14:40 ч., вторник, 17 април.