Дълга нощ в Париж

45

Ориана се изкачи по дървената стълба, за да стигне до високата сгъваема масичка. Пространството беше изпълнено с увити в найлон пакети с изпрани войнишки униформи, които изпускаха остра миризма на индустриален почистваш препарат. Легна по гръб, като си подложи два такива пакета за възглавница.

Гледаше черния телефонен апарат и се молеше да звънне, сякаш бе отново тийнейджърка. Ще се обади ли той най-после, или няма да се обади?

За радост на интендантите, тя бе заявила, че пералнята тази вечер затваря рано поради проверка за сигурност. След като остана сама, разпръсна из помещението заглушаващите устройства, които бе взела от кабинета си, по-скоро заради собственото си усещане за сигурност, отколкото да попречи на подслушваните, които вероятно се намираха на стотици километри от нея. Разговорът щеше да бъде съвсем кратък. Всъщност възнамеряваше да каже само две думи: Владислав Йермински.

Ориана нямаше никаква представа по какъв начин Абади смята да издири войника, без да разполага с информация за местонахождението му. Дали щеше да тръгне да търси по сватбени зали, на Айфеловата кула, в кметствата? Къде ли бе всъщност той — един военен разузнавач, тръгнал да се жени, без да подозира, че в града на мечтите му го очаква безмилостен китайски убиец, използващ за стръв пищна блондинка, която вече бе доказала неустоимата си привлекателност тази сутрин?

Дали ефрейтор Йермински щеше да окаже повече съпротива от Янив Мейдан? Наистина ли мъжете си пробват късмета с всяка срещната блондинка дори когато им предстои сватба? Тя не можеше да каже. Освен това не искаше и да мисли за това и може би по тази причина, повикан по телепатия, в този момент телефонът иззвъня.

— Здравей, Ориана — каза Абади и тогава тя за пръв път забеляза гласа му, мек и успокояващ като шума на морето.

— Един от нашите наистина е бил в самолета — отвърна бързо тя. — Пълното му име е Владислав Йермински, съкратено Йерми, и служи при златотърсачите на юг.

Последва дълго мълчание; за момент Ориана си помисли, че Абади не бе схванал намека ѝ за „Елдорадо“. Накрая той каза:

— Боях се, че ще се окаже така.

Ориана не отговори.

— Знаем ли къде е отседнал в Париж?

— Не. Човекът е в специален отпуск, не е бил длъжен да попълва формуляра за задгранично пътуване и не го е попълнил.

— Защо са му дали специален отпуск за Париж?

— Както изглежда, неотдавна се е запознал с французойка и двамата са решили да се оженят. Предполагам, че сватбата е в Париж. От базата е нямало как да не му разрешат.

— За кого се жени?

— Не знаем.

— Дали негови приятели не биха могли да знаят коя е булката? Име, адрес тук?

— За него няма почти нищо в интернет. През последните две години не е подавал молби до никакви институции, а в държавните бази данни фигурира само с издаден документ за самоличност, когато е бил на шестнайсет, и с шофьорската си книжка на седемнайсет и половина. В гражданския регистър се води на адреса на родителите си в Ашдод, а те не вдигат телефона. Няма криминално досие, никога не е съдил, когото и да било, нито е бил съден.

— Знае ли някой какво точно върши в този отдел? Мислех, че там няма гречковци.

— Не се говори така, Абади — каза Ориана и за свое учудване избухна в смях. — Това е все едно да наречеш някого шикса или гой.

Абади също се смееше, което я успокои.

„Гречковци“ беше популярното название за руските радисти в звеното. Не беше ясно кой точно го бе измислил още навремето, когато ИВС подслушваха руските военни съветници на Насър в Египет. Но това определено беше подигравателно прозвище, заимствано от името на някакъв руски маршал антисемит, и издаваше недоверие към руските имигранти, които тепърва трябваше да доказват лоялността си към израелската държава. И наистина, гречковци не се допускаха да служат в „Елдорадо“ или в който и да било друг секретен отдел.

— Ти си прав, в отдела няма рускоговорещи. Той сигурно знае и някакъв друг език.

— Какъв?

— Не знаем.

— Напротив, знаем. Ти го знаеш. Това е единственото логично обяснение на фактите.

Ориана притихна и се замисли. Чуваше дълбокото си равномерно дишане да се връща като ехо по линията.

— Не можеш да си сигурен — каза накрая тя.

— Доста сигурен съм даже — отвърна той. — От базата отказват ли да го потвърдят?

— Да. Офицерът по мрежово разузнаване ми обясни с неописуема надменност, чете били над нивото ни на достъп и би разговарял с мен единствено с разрешение на шефа на Южното командване, при това само лице в лице.

— Може да му излезе късметът по-скоро, отколкото очаква — каза Абади със същия безгрижен тон.

Ориана отново избухна в смях.

— Защо се смееш? — попита той.

— Ти наистина се правиш на голям мъжкар.

Той си помисли, че тази жена беше много остроумен събеседник, естествена и закачлива, сякаш се знаеха от детските си години. Гласът ѝ с лекота покриваше гами на интимност, които не би могъл да повтори дори след години упражняване. В сравнение с нея той беше твърде предпазлив, твърде нащрек, твърде прецизен, като издирван престъпник, който се чуди дали да не се предаде на властите.

Опита се да си припомни смеха ѝ, но мозъкът му отказваше да се подчини, зает с цитат от правилника за военна етика: „Всяко неправомерно поведение между командир от Израелските въоръжени сили и негов подчинен ще бъде наказано според решението на военния съд и ще доведе до незабавно уволнение преди процеса“.

Правилникът. Той имаше чувството, че пропуска нещо важно.

— За какво говорехме преди малко?

— Че началникът на Южното командване няма да ни пусне да влезем в базата.

Гласът ѝ отново бе възвърнал предишната си делова прецизност и той се зачуди дали всичко отпреди няколко секунди не му се бе сторило. Седна на детското си легло и още по-силно притисна телефонната слушалка до ухото си.

— Преди това. Какво ми каза, преди да стане дума за отдела му?

— Не знаем къде Владислав Йермински е отседнал в Париж.

— И още?

— Получил е специално разрешение да се ожени в Париж. И не знаем коя е булката.

— Имаше още нещо, за което ми каза, че не знаем.

— Как се е озовал в тази база?

— Не.

Абади усещаше, че полудява. Като съвестен войник тя повтори всяка подробност:

— Не успяхме да открием никакви близки приятели. Поръчителите му не знаят почти нищо за него. Родителите му не отговарят на телефона. Почти никъде не фигурира в интернет. Няма криминално досие, не се е съдил с никого, не е подавал молби, регистрирани в правителствени бази данни…

— Това е! — прекъсна я той.

— Кое по-точно? Че не е подавал от две години молби, регистрирани в правителствени бази данни?

— Да.

— И какво необичайно има в това? Аз също не съм подавала.

— Това е, защото не планираш да се омъжваш. Нито пък той да се жени, както изглежда.

— Не разбирам — каза тя, макар че бе започнала да разбира.

— Ако отиваше в Париж, за да се ожени, щеше да се нуждае от акт за раждане, акт за гражданско състояние, извлечение от Гражданския регистър, нещо такова. Но не е подал никакви молби, защото също като теб не се нуждае от подобни документи. Тоест не е дошъл тук, за да се жени.

— Но нали са му разрешили да пътува, сигурно им е занесъл някакво удостоверение?

— Не знам какъв е редът при тях, дори не съм сигурен, че има установена процедура. Може би е достатъчно да покажеш есемеси на френски език от влюбена в теб французойка. Няма значение. Не търсете повече булка, защото такава няма.

— А какво да търсим тогава? — попита Ориана.

Изведнъж гласът ѝ прозвуча притеснено и Абади съжали, че е станал причина за това.

— Засега търсим истинската причина Йермински да се намира в Париж — каза той. — И когато я открием, ще разберем всичко. С малко късмет, той ще е още жив дотогава.