Дълга нощ в Париж

30

Излизането от посолството му отне много повече време, отколкото влизането. Изведнъж всякакви хора се опитваха да му задават въпроси, а френският часовой беше единственият, който му вдигна бариерата без много приказки.

Абади започна търсенето.

На близката пряка имаше само японски ресторанти, клонове на международни вериги от кафенета, нощни клубове и други снобски заведения, които изобщо не отговаряха на нуждите му. Откри онова, което търсеше, на успоредната улица. Кафе „Президент“. Вероятно кръстено на някой отдавна забравен обитател на Елисейския дворец. Според надписа се водеше закусвалня, а не само кафене, но Абади нямаше никакво намерение да опитва кухнята.

Заведението беше почти празно, както можеше да се очаква в този час на денонощието. Няколко туристи бяха насядали на външните маси и спореха със сервитьора, който изглеждаше подобаващо враждебен и снизходителен. Петима възрастни парижани се бяха настанили на кожените канапета вътре и пиеха ранен аперитив. Около бара нямаше никого. Както бе очаквал Абади, над тезгяха имаше малък старомоден надпис: „Тоалетна — Гардероб — Телефон“ и стрелка, сочеща надолу.

Той седна срещу бармана, който вероятно беше и собственик на заведението и който едва забележимо му кимна за поздрав. Беше отдавна навъртял години за пенсия и имаше такива торбички под очите, че беше почти невъзможно човек да улови погледа му. Абади си поръча чаша бяло вино, барманът бръкна в хладилника и извади отворена бутилка „Грав“ — твърде неочакван избор. Виното беше добро. Абади се запита дали да не го похвали като повод да завържат разговор, но реши, че може да прозвучи фалшиво и дори унизително.

— Може ли да се говори с чужбина от вашия телефон, шефе?

Барманът примигна и си наля чаша от същата бутилка. Добър знак.

— Отдавна не ми бяха задавали този въпрос — отговори уклончиво той. — Опитвате се да се правите на комисар Мегре ли? Твърде сте млад и кльощав.

— Не, просто си забравих мобилния — каза Абади, опитвайки се да си спести лиричните отклонения.

— Мегре сядаше точно тук, на същия стол — продължи барманът. — Актьорът, който го играеше, де. Жан Габен. От време на време и Марлене Дитрих идваше при него. Те знаеха как да не привличат внимание и хората не ги закачаха.

— Винаги съм казвал, че дискретността е по-добрата част от храбростта — кимна Абади, който дори го мислеше, което беше доста нечестно от страна на един шпионин.

— Мадам Помпиду, съпругата на президента, използваше телефона ми за международни разтвори — продължи със спомените барманът, като отпиваше от виното си. — Всяка вечер се измъкваше и идваше тук, за да разговаря с американския лекар на президента. Казваше, че в Елисейския дворец не можела да говори свободно, понеже телефоните се подслушвали.

— Разговорът, който трябва да проведа, няма да е чак толкова драматичен — излъга Абади. — Във всеки случай, надявам се и да не е толкова скъп.

Барманът доля чашите.

— Телефонът за редовни клиенти е в кабината вдясно, до кухнята — каза той. — Първо наберете девет. Надявам се, че още работи.

Абади взе чашата със себе си. Кабината се оказа малка стая, обзаведена с кожени канапета, хумидор за пури и махагоново бюро, върху което имаше телефон, подходящ за музеен експонат. Абади натисна девет и чу градския сигнал. Нямаше избор, освен да провери дали неговата докачлива заместничка е била така любезна да изпълни молбата му. Той извади джобния си бележник и набра номера.

Тя вдигна на първото позвъняване.

— Да го духаш, Абади. Защо се забави толкова?

Той с мъка сподави смеха си. Какво облекчение.

— Трябваше да слушам истории за Марлене Дитрих, за да заслужа външната линия.

— А пък аз седя тук, изложена на вниманието на петима отегчени интенданти, които дори ми направиха кафе. Мисля да подам молба да ме прехвърлят в пералнята, струва ми се по-лесно, отколкото да те замествам.

— Никой не се отървава така лесно от мен — заяви той и усети болка. Дали в егото или в сърцето, му бе трудно да каже.

— Аз чувам друго — отвърна тя.

Гласът ѝ беше топъл, едновременно предразполагащ и саркастичен. Той огледа стаята, сякаш търсеше опорна точка, и погледът му се спря върху една статуя на Мариана, символа на борбите за свобода на Френската република, поставена до вратата. Реши да се обръща към Мариана, а да му отговаря Ориана.

— Как мина съвещанието?

— Много странно — отвърна Мариана-Ориана. — За начало имаше някакво объркване, бяха сигурни, че Шломо Тириани все още е завеждащ секцията, и по някаква причина за тях беше много важно тъкмо той да я представлява.

Специалната секция нямаше да разследва отвличането, ако Тириани беше на пост тази сутрин. Но Абади не каза нищо, надявайки се тя сама да се сети.

— След това цял час се гърчиха в опит да обяснят защо списъкът със задачите, който се разпраща до всички…

— Да.

Гласът ѝ звучеше напевно, сякаш му споделяше някаква тайна.

— … бил пратен в различни версии, като някои от хората на Зоро получили пълната версия, а други не. Пък и тази история в града, където се намираш сега…

— Радвам се да чуя, че и други хора приемат нещата сериозно.

— Истината е, че не ги приемат. Големият шеф не спря да повтаря, че това не ни засягало, инцидентът определено бил заради сгрешена самоличност.

— Разбирам.

— Какво разбираш?

Тонът ѝ отново бе станал заядлив.

— Ще видиш след минута. Искам да ти продиктувам списък с имена. Имаш ли нещо за писане?

— Стенографско приложение на телефона? Невидимо мастило? Пишеща машина? Или обикновена химикалка стига?

— Мисля, че обикновена химикалка ще свърши работа.

Сигурно и с това щеше да свикне.

— В такъв случай, имам.

— Ще ти прочета трийсет и три имена. Това са пътниците от полета на „Ел Ал“ тази сутрин. Искам да провериш в базата данни дали са имали нещо общо със звеното, било по време на редовната служба или като запасняци.

— Само трийсет и трима души ли са пътували с този полет?

— Не, разбира се. Списъкът на пътниците е много дълъг, самолетът е бил почти пълен. Изключих всички жени, всички чужденци, онези, които бяха поръчали кашерна храна, както и всички, пътували със семействата си. Изключих и онези, които са били само с ръчен багаж, понеже вероятно са успели да си тръгнат много преди Янив Мейдан да е срещнал блондинката.

— Сега разбирам.

— Това е тайно разследване, не информираш базата, не докладваш в централното управление.

— Но да проверявам сама трийсет и три имена в такава огромна база данни може да ми отнеме два часа, ако не и три.

— Разполагаш с един — каза Абади.

Беше 15:12 ч., понеделник, 16 април.