Дълга нощ в Париж

2

Междувременно в Тел Авив водеха лейтенант Ориана Талмор към специалното съвещание.

За пръв път ѝ бе възложено да представлява звеното си в Кемп Рабин, щаба на Върховното командване на Израелските въоръжени сили в Хакирия. Тя се оглеждаше със страхопочитание, докато нейният придружител крачеше уверено през лабиринта от студени бетонни постройки и футуристични стъклени кули, свързани помежду си с асфалтирани алеи с абсурдни имена като „Алеята с перуниките“ и „Пътят през зелените ливади“.

Минаха двайсет минути и няколко проверки за сигурност, преди да стигнат до строго охранявания етаж на сградата, където се намираше кабинетът на началника на разузнаването. Фоайето вече беше претъпкано с хора. Опашката се виеше навън в коридора, а някакъв набит майор с папки под мишница направо седна върху бюрото на секретарката, без да обръща внимание на гневните ѝ погледи.

Ориана намери тихо кътче до големия прозорец с изглед към Тел Авив. Пред нея се простираше аморфна маса от ниски сгради, сред които тук-там се извисяваше по някой небостъргач. От самото море се виждаше само някаква размазана жълтеникава ивица, обагрена от лъчите на слънцето и частично закрита от силуетите на крайбрежните хотели. През улицата, срещу огромния военен комплекс, се точеха гурме ресторанти, привличащи хора с модерни електрически колела, които си разменяха поздрави, секретни адреси, семейни новини и вегански рецепти. Близо до портите няколко облечени в черно жени скандираха за край на военната окупация на палестински територии и бяха учтиво игнорирани от американските туристи и израелските генерали, които се насочваха към мола. На паркинга дузина улични котки се навъртаха около кофите, където изхвърляха храна. Тел Авив ставаше все по-популярен с бурния си живот, но Ориана така и не успя да го заобича.

Тя се отдръпна от прозореца и заоглежда странните предмети, провесени по стените: каубойска шапка — подарък от шефа на ЦРУ; меч от чисто сребро — спомен от началника на службите за сигурност на Зимбабве; древен рекламен плакат на шоколад „Тоблерон“ — сувенир от шефа на швейцарското контраразузнаване. Ориана се запита какви ли сувенири им бе подарил в замяна началникът на израелското разузнаване.

Точно в 12:00 ч. масивната дървена врата се отвори и всички тръгнаха към заседателната зала, където климатиците бяха надути докрай. Ориана седна в далечния ъгъл на масата, близо до изхода.

Възникна кратко пререкание, когато представителите на звената за събиране на разузнавателна информация се опитаха да заемат столовете в центъра на масата, а от аналитичните отдели протестираха, че тези места били запазени за тях. Орен, амбициозният личен секретар на началника на разузнаването, едва минал двайсетте и очевидно притеснен, започна да хока и двете страни. Представителката на военноморското разузнаване — единствената жена в залата, освен Ориана — небрежно седна на съседния стол до запазения за председателстващия съвещанието; с бялата си униформа приличаше на булка. Шефът на Аналитичния отдел, който междувременно се бе вмъкнал през една странична врата, безцеремонно я вдигна от мястото ѝ. От снимките на стените директори на служби от минали поколения гледаха равнодушно в черно-бялата си величавост.

Когато всички най-после заеха местата си, личният секретар откри процедурата с проверка по списък — училищен ритуал, който само затвърди детинската атмосфера.

— Защита на информацията?

— Тук.

— Разузнаване на военновъздушните сили?

— Тук.

— Военноморско разузнаване?

— Тук.

Аналитичните отдели биваха извиквани по номер, след тях дойде ред на звената за събиране на информация, включително две, за които Ориана дори не бе чувала. От „Мосад“ имаше цели трима представители.

— Петстотин и четири?

— Тук.

— Осем хиляди и двеста?

Секретарят го произнесе като новобранец, трябваше да каже „Осем-двеста“.

— Тук.

Всички се обърнаха към нея, някои с откровено оценяващи погледи. Орен обаче имаше друг проблем.

— Това съвещание е свикано от началника на военното разузнаване генерал Ротелман. Той изрично поиска да присъства ръководителят на Специалната секция към Звено осем хиляди и двеста.

— В момента няма такъв — отвърна Ориана. — Аз го замествам като временно изпълняваш длъжността.

Личният секретар на началника на разузнаването беше само с един чин над нея, но постът, който заемаше, му даваше голяма власт. През съзнанието ѝ премина съветът, който си даваше в моменти като този: „Не се усмихвай извинително. Не повтаряй онова, което вече си казала. Ако те чакат да си развиеш мисълта, остави ги да чакат“.

Личният секретар пръв наруши настъпилото мълчание:

— Подполковник Шломо Тириани е ръководителят на Специалната секция към Звено осем хиляди и двеста. Да не искате да кажете, че е в отпуск?

— Вчера бе освободен. Заместникът му е на обучение в чужбина. Трябва да встъпи в длъжност, когато се върне — отговори тя.

— Ние очаквахме Тириани да дойде — повтори секретарят.

Младежът имаше големи очи и сочни устни, които се закръгляха в буквата „О“ дори когато не говореше, сякаш очакваше майка му да го накърми отново. Крилата на офицер от десантните части на куртката му допълваха образа на дете в карнавален костюм.

— Много съжалявам за разочарованието, което ви причинява моето присъствие.

Залата изригна в сподавен смях. Няколко души понечиха да кажат нещо, но секретарят ги изгледа свирепо и те млъкнаха. Орен приключи с проверката по списък, отвори вътрешната врата и извика:

— Готови сме.