Дълга нощ в Париж

17

Съдия-следователят беше много млад и много притеснен. Той се съветваше на висок глас с началниците си и крачеше енергично напред-назад, пречейки на техниците на Леже да свържат лаптопа на Рон Барак с големия плосък екран. Абади наблюдаваше приготовленията с нарастващо безпокойство.

Когато най-после всичко беше готово, се наложи отново да почакат, понеже съдия-следователят бе помолил да угасят прожекторите около контейнера, но криминалистите бяха възразили, че не могат да работят на тъмно. Докато траеше съпроводеният с крясъци спор, Леже имаше вид, сякаш всеки момент ще припадне.

— Така стават нещата във Франция — прошепна смутено той на Абади, който се усмихваше великодушно, без да се впуска в подробности как точно биха станали същите неща в Израел.

При подадения знак Рон Барак натисна бутона и на гигантския екран се появи Янив Мейдан.

Камерата беше много усъвършенствана, може би дори прекалено. Завърташе се на всеки няколко секунди, за да обхване цялата зона около контейнера, с което придаваше известна разпокъсаност на записа. Имаше и много чувствителен микрофон, записващ какофония от паразитни шумове. Абади имаше усещането, че гледат някаква авангардна творба, някаква стилна препратка към епохата на нямото кино; липсваха само табелките с надписи като „Героят не забелязва капана“, „Злодеите се приближават крадешком“, „Блондинката се съблича“, „Героят моли за живота си“ и последно „Край“.

Мигащият часовник в ъгъла на екрана придаваше ритъм на драмата. Цифрите показваха 10:48, когато жизнерадостният звън на асансьора оповести пристигането му и от кабината се показа Янив Мейдан. „Какво е това?“ — възкликна изненадано той на иврит. Примамката го следваше по петите.

От записа ставаше ясно, че жената не беше нито толкова висока, нито толкова красива, колкото я описваха свидетелите. Освен това беше по-млада, нямаше дори двайсет. Държеше го за ръка — колкото, за да не падне от високите си токчета, толкова и за да го избута навън от асансьора.

Янив все още се забавляваше, макар да изглеждаше леко объркан и първите му крачки бяха колебливи. Той също изглеждаше много млад, почти дете. Влачеше след себе си куфар; колелцата се запъваха по чакълената настилка. Тя посочи с ръка към тъмната строителна площадка, като повтаряше окуражително: „Паркинг, паркинг“. Чу се как Янив си преведе гласно думата на иврит, като същевременно гледаше въпросително мотокара, сякаш се питаше дали да не си купи и той такъв.

След като камерата направи един кръг, обективът отново се спря на него; това беше кадърът, който можеха да използват в съобщението за безследно изчезнал. Хората на Леже поглеждаха въпросително шефа си, а в отговор Леже погледна Абади, който вдигна рамене.

Камерата продължаваше да записва двамата младежи, докато вървяха бавно един до друг, но в 10:49 отново направи пълен кръг и те изчезнаха. Зад кадър се чуваше как Янив се шегува на английски с похитителката си за чакащата ги лимузина и бутилката шампанско, която щели да гръмнат. Тя не отговори. С приближаването им към офис контейнера на „Ел Ал“ и микрофона гласът му ставаше все по-силен. Минута по-късно ясно се чу да казва: „Ти май ме водиш на някое много романтично място“.

Явно тя разбра думата „романтично“, понеже избухна в смях. Насърчен от успеха си, той не спираше да говори. Силата на гласа му остана непроменена цяла минута и когато камерата отново ги улови, в 10:50, стана ясно защо: те стояха на същото място, точно пред офис контейнера, и жената се подпираше на него, за да си свали обувките.

Тази внезапна интимност вероятно бе събудила гласа на разума в него; микрофонът улови притеснението му, когато се опитваше да ѝ обясни, че най-вероятно го бърка с някого: „Не съм аз, не съм пътникът, когото чакаше, това беше шега…“ (10:50:15).

Дали най-после бе започнал да разбира? Дали вече си даваше сметка, че шегата му се бе обърнала срещу него? Бягай, глупако, бягай! — помисли си Абади. Ако в този момент Янив бе побягнал отчаяно назад към асансьора, все още щеше да има шанс. Но кой мъж би оставил босо момиче на изоставена строителна площадка, без да се опита да обясни добрите си намерения? И кой израелец би оставил куфара си без надзор?

Камерата започна отново да се обръща, насочвайки се към тъмната зона на обекта; на екрана внезапно се появиха двама мъже.

Имаха определено азиатски черти на лицата.

— Des Chinois! — извика съдия-следователят и действително те приличаха на китайци.

Мъжете излязоха от полумрака и се насочиха към двойката. С гръб към тях, Янив Мейдан не забелязваше опасността. Блондинката вече се притискаше към него с цялата си тежест, докато той още се опитваше да ѝ обясни, че всичко е било на шега.

„Исках да се помайтапя, разбираш ли?“ (10:50:22)

Мъжете се приближаваха незабелязано към тях с бързи тихи стъпки. С черни костюми и тъмни ризи, двамата приличаха на хилядите бизнесмени, пристигащи всеки ден в Париж от Далечния изток. Но пристъпваха крадешком, като командоси, и дори чувствителният микрофон на Рон Барак не улавяше звука от подметките им върху чакъла. Янив Мейдан нямаше никакъв шанс.

„Е, извинявай, аз трябва да тръгвам“. (10:50:46)

Когато израелецът най-после се отказа да търси елегантен начин за измъкване от тази така глупаво завършила шега, часовникът показваше 10:51:04. Камерата го улови да се насочва обратно към асансьора, влачейки куфара след себе си. Чу се гласът му, вече на иврит, сякаш отново се опитваше да се пошегува, този път със себе си: „Хайде, стига толкова, чао!“. Това бяха последните му думи.

Тя разбра „Чао!“ и се опита да го сграбчи за ръката. Обръщайки се към нея, той най-после видя китайците. Камерата отново се извъртя и ги улови в момента, когато те се нахвърлиха върху него като два тигъра върху плячката си в научнопопулярен филм. Французите пускаха записа отново и отново, опитвайки се да спрат на пауза в решителния момент. Не се виждаше нож или каквото и да било друго оръжие, но мъже като тях вероятно биха се справили и с голи ръце.

Фонограмата също не даваше категорична информация. Дали го намушкаха с нож? Или го удушиха? Или може би го пребиха с юмруци? Микрофонът беше запечатал ехото от боя, но писъците на жената пречеха да се разбере какво точно се случваше. Когато камерата бе така любезна отново да се помръдне, в кадър се виждаха двамата китайци, които носеха Янив Мейдан — мъртъв? Ранен? В безсъзнание? — към тъмната зона на етажа.

Камерата направи пълен кръг. Блондинката беше застанала с гръб към обектива и лицето ѝ не се виждаше, но на Абади му се стори, че плаче. Внезапно тя свали дрехите си. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че Абади изпита чувство на вина.

Тя стоеше гола и държеше дрехите си в ръка; по тях имаше тъмни петна, които отдалече приличаха на кръв. Отначало се опита да си облече полата, но после видя куфара на Янив и го отвори. Извади отвътре костюм, джинси, пуловер, докато накрая се спря на лесното решение — класически дълъг шлифер, който той вероятно бе хвърлил в куфара в последния момент.

Жената загърна шлифера около тялото си подобно на хавлиен халат след дълго плуване. От куфара извади и чифт маратонки, но те бяха твърде големи и мъжки на вид. Тя тръгна по чакъла към червените си обувки, които бяха останали при асансьора. Камерата започна отново да се върти.

Жизнерадостният звън на асансьора се чу като фон, последван от отваряне и затваряне на вратата. В 10:53 камерата отново се насочи към сцената. Този път двамата мъже бяха сами на етажа. Единият държеше руса перука и червена униформа, докато другият дърпаше куфара на Янив Мейдан към шахтата. В 10:54 звукът на асансьора се чу отново.

Когато камерата привърши поредния си цикъл, етажът отново беше пуст — изоставена мрачна строителна площадка.

Шест минути. Целият инцидент — от идването на жертвата до организираното бягство на похитителите от мястото на престъплението, включително разчистването на уликите — бе продължил шест минути.

Пръв наруши мълчанието съдия-следователят, все още опитващ се да премисли онова, което току-що бе видял.

— Но ако пътникът е убит, а не отвлечен, къде е трупът? — зададе той елементарния въпрос.

Леже бе този, който даде не по-малко елементарния отговор:

— Хвърлили са го в лайната.

Съдията не реагира.

Следващият, който се обади, бе Чико.

— Като цяло това е добре за нас — каза той на иврит.

Абади не отговори, потънал в мисли за неща като език и отговорност. „Това е добре за нас“. Представителят на израелската полиция очевидно не бе използвал „нас“ в характерното му представително значение, насадено в колективното съзнание на всички израелци. Под „нас“ не бе имал предвид държавата Израел, още по-малко израелския народ или общество, едва ли семейството на Янив Мейдан или дори „нас“ като едно по-общо, абстрактно чувство на солидарност. А просто „нас“, групата разследващи. Или още по-точно, „мен“ — т.е. себе си. Това е добре за нас.

— И как по-точно е добре? — попита Рон Барак.

Абади също бе любопитен да чуе отговора.

— От записа е очевидно, че не са го убили, понеже е израелец; та те дори не знаят кого са убили. Най-вероятно са искали да ликвидират някой друг. Дотук добре. Хайде сега бързо да напишем един доклад, че става дума за обикновен криминален инцидент със сгрешена самоличност. Нищо не е станало.

Нищо не е станало. Мечтата на всеки полицай.

— Как така нищо, след като имаме израелец, убит в Париж? И как така е добре за нас, ако са искали да убият друг израелец? — попита Абади.

— Сам чу: на този терминал по едно и също време са кацнали четири полета. Какво общо имат с нас тези китайци, каква е вероятността да са свързани по какъвто и да било начин с Израел? На мен това повече ми прилича на разчистване на сделки между наркопласьори, вероятно с мароканци. Веднага след „Ел Ал“ е кацнал самолет на „Еър Мароко“. Нищо не е станало. Смятам да кажа на французите „сбогом“ и да отида в офиса да си напиша доклада.

Комисар Леже прие новината за напускането на гостите с видимо облекчение; той кимаше с безразличие, докато представителят на израелската полиция му излагаше новата си теория за случилото се. Абади се възползва от множеството ръкостискания, за да дръпне настрани Рон Варак.

— Искам още една малка услуга. В случай че целта им е била друг израелски гражданин, ще ми трябва списък на всички лица с израелски паспорти, пътували с този полет.

— Нямаме право да пазим списъка на пътниците, след като полетът вече е кацнал — каза с безизразно лице Рон Варак.

— Знам — отвърна сговорчиво Абади. — Нямате право също така да поставяте тайно камери на чужди летища и въпреки това…