Дълга нощ в Париж

115

Автобусът до „Бурже“ беше пълен с пилоти, стюардеси, медици и всякакви други служители от различни авиокомпании, някои с униформи, някои не. Общото между всички беше служебната карта със снимка и електронен баркод, вероятно издадена от летището.

Ориана закачи собствената си служебна карта над левия си джоб. Поне за страничния наблюдател изглеждаше респектиращо — снимка, печати, цифри, чужди букви. Минаваха през очарователни малки градчета и скоро наближиха „Бурже“. Пейзажът стана определено по-индустриален, появиха се складове и хотели. Шофьорът спря и се обърна към нея. Беше време да слиза.

Още шестима служители слязоха с нея. Четирима, всичките в униформи, тръгнаха към гишето през зоната за излиталия, маркирана като F.B.O. 01-20. Ориана ги последва. Както и предполагаше, пътуващите сканираха картите си, а охраната се концентрираше върху рентгена. Никой не поглеждаше човека, който минава през рентгена. Ако картата имаше баркод и не беше обявена за открадната, скенерът издаваше весел звук. И толкова.

Ориана едва се сдържа да не посочи недостатъците на тази система. Беше странно да бъде от другата страна, да се възползва от пропуските в сигурността, вместо да ги отстранява. За да влезе в зоната и да се качи в самолета на Мин, ѝ трябваше само нечия карта. Която да не бъде обявена за открадната.

Черните лимузини пристигаха една след друга, демонстрацията на лукс и богатство бе поразителна. Ориана погледна наврана. Абади не се бе обаждал. Синята точка показваше, че още танцува или пие, или и двете.

— Да върви по дяволите каза високо тя, пое дълбоко дъх и се отправи към главния вход.

Служителките на гишета изглеждаха точно като тези на „Шарл дьо Гол“, само по-сдържани и строго официални. Което устройваше Ориана.

— Добър ден, господин Мин пита къде е този ваш пилот, Менар, нали така? Търпението му си има граници, разбирате? — започна тя без всякакво предисловие и забарабани с пръсти по плота.

По-младата рецепционистка се опита да разчете картата ѝ, но колежката ѝ въобще не си даде труда.

— А, така ли? — заговори тя бързо и неприязнено. — Нека ви кажа нещо, мадам, писна ми да се разправям с вашия господин Мин. Искрено ви съжалявам, че трябва да работите с такъв неприятен човек. Капитан Менар току-що пристигна и в момента извършва последни приготовления преди полета.

Ориана се постара да говори хладно и авторитетно.

— Господин Мин е видял някои членове на екипажи да влизат в терминала в цивилно облекло. Той иска да е сигурен, че неговият пилот Менар ще бъде с пълна униформа.

— Нима вашият господин Мин ще ми казва как да си върша работата? Някои пилоти се преобличат в последния момент. Вземат униформите си направо от пералнята на горния етаж. Така го правим тук от сто години.

Пак ли пералня, помисли си Ориана. Тя благодари любезно и се насочи към хангарите. Когато се увери, че от гишето не могат да я видят, се върна и бързо пое по осветеното стълбище нагоре. Пералнята беше след тоалетните и кафенето. Вратата беше затворена. Никой не отговори на почукването ѝ. Ориана реши да опита късмета си в препълненото кафене и тръгна по коридора. И почти се сблъска с едър пилот в пълна униформа.

— Търсите ли нещо, мадмоазел? — впи очи в гърдите ѝ той.

Беше с боядисана коса, изкуствен тен, изкуствени зъби и фалшива усмивка. Но картата му изглеждаше истинска.

— Търся начин да убия двайсет минути преди полета ми, капитан — Ориана хвана картата му с два пръста и прочете името… — капитан Менар. Има ли някой бар наблизо?

— Скъпа моя, дори да нямам двайсет минути преди полета, за теб съм готов да забравя всичките си ангажименти — ухили се доволно той и бързо се огледа. — Бар няма, а кафенето е препълнено. Но мога да предложа по едно питие в дискретния офис ето тук. — Без да чака отговор, той я прегърна през рамо и я поведе към пералнята. — Знам кода. Много е чисто. Тук си носим униформите.

Менар набра кода и отвори вратата. Ориана затегли куфара след себе си, за да остави известно разстояние между себе си и нахалника.

Френските перални бяха съвсем различни от тези, с които бе свикнала. Естествената светлина проникваше безпрепятствено през стъкления покрив, а изгладените униформи бяха подредени по цвят. Меко кожено канапе и масичка със списания подсилваха усещането за луксозен интериор, очакващ модни фотографи. Зад бял барплот имаше огромна машина.

Тя го чу да затваря вратата. После мъжът се опита да я сграбчи, но тя бързо се извъртя и впи очи в него.

— Промених си решението — заяви Ориана и направи крачка назад.

— А, не, сладка моя — задиша в лицето ѝ той, сграбчи я за косата и я притисна към плота. — Не, не, сладурче.

Ориана обожаваше абсолютната простота на крав мага, техниката за самозащита, която се изучава в израелската армия. Никакви японски маниери, тайландски поздрави, китайски усложнения или американска скованост. Основният принцип е „ефективна продължителност“. Ефективна, разбира се — първият ритник размаза капачката на коляното му.

— Когато една жена каже, че си е променила решението, значи си с променила решението — обясни ясно тя, докато Менар крещеше от болка.

Крав мага държи на продължителността. Само комбинация от движения може да осигури истинска ефективност. Каква полза има от един дебелак със счупено коляно, макар и да е разбрал посланието? Ориана сви длан и светкавично го плесна по ухото, изпращайки сгъстения въздух в ушния му канал. Менар се разтресе като ударен от електрически ток и падна на плота. Тя го изрита с всичка сила и той се строполи от другата страна. Ориана прескочи плота и удари пилота по другото ухо.

Загуба на съзнание — кулминацията на ефективната продължителност. Ориана откъсна служебната му карта и се огледа. Предпочиташе да забави вдигането на тревога. В едно чекмедже намери табелка с надпис „Затворено за ремонт“ и я закачи на вратата. Листче с паролата на алармата бе залепено до панела. Ориана веднага я смени. И се насочи към закачалките с чисти униформи. Червена би се харесала на господин Мин, затова тя избра чисто бяла.

Беше 11:05 ч. сутринта, вторник, 17 април.