Дълга нощ в Париж

67

Ориана кръжеше над Париж. Знаеше, че е Париж, понеже долу се виждаше Айфеловата кула, а до нея Абади ѝ махаше с ръка. Тя кацна до него като Тинкърбел. Беше по къса рокля с цвят на праскова, но не ѝ беше студено; денят беше красив, с лазурно небе, каквото може да се види само насън. Беше попитала Абади дали трябва да е с униформа. Абади бе казал: Не е нужно. Самият той беше с официален костюм, но на краката си имаше плавници; обясни ѝ, че ще се гмуркат в Сена, за да търсят трупа на Владислав Йермински, и че тя е подходящо облечена за мисията.

Около тях се бяха събрали множество хора и ядяха резени пица с ананас; жените бяха по кринолини, свиреше оркестърът на пожарната команда, а зад гърба им се провираха отряд китайци с черни костюми. Абади хвана Ориана за ръката и я поведе към Сена, а всички останали тръгнаха след тях. Най-отзад оркестър на пожарната свиреше Марсилезата. Качиха се на моста; внезапно времето се промени и черни облаци забулиха небето, музиката спря.

Отрядът китайци ги следваше, но когато Ориана се обърна, те като по чудо изчезнаха, а на тяхно място се появи Зоро. Беше с военна униформа и с черната маска на филмовия Зоро, яздеше черен кон и шибаше с дълъг черен камшик пожарникарите от оркестъра. Конят пощръкля и в настъпилата суматоха Ориана и Абади се разделиха. Тя започна да го вика, искаше да го попита накъде да върви и какво да прави, но всичко беше много объркано и той изчезна в тълпата.

Тя стоеше, разтреперана от студ, по средата на моста, а Зоро се опитваше да я бутне във водата; тя се качи върху парапета, като се опитваше да не поглежда надолу. Подхлъзна се и се хвана с ръце за стоманената греда, но силите бързо я напускаха и тя си каза, че сега беше моментът да се събуди. Тогава чу гласа на Томер: „Аз не смея да я будя“, и после на Борис: „Нито пък аз!“, а Алма каза: „Ако Рахел беше тук, отдавна да я е събудила“, но тогава тя падна в Сена и докато падаше, наистина се събуди и се огледа стреснато.

— Не искахме да ви будим — каза Томер.

— Бяхте заспали, госпожо командир — каза Алма.

Единствено Борис запази самообладание и каза направо:

— Събудихме ви, защото звъниха от командването. Трябва да се явите при командващия незабавно.

— Кой командващ? — попита объркано Ориана, която не разбираше как Абади вече бе успял да се сдобие с кабинет.

— Командващият Звено осем-двеста — каза тихо Алма. — Обадиха се от кабинета на командващия Звено осем-двеста.

Е, така вече може, каза си Ориана, после стана и се протегна.

— Колко време съм спала? — попита тя.

— Няколко минути — каза Томер.

— Час и половина — каза Борис.

— А колко пица изядох? — попита тя, като видя празната кутия върху бюрото си.

— Само едно парче — отвърна Алма, но Борис я поправи:

— Три парчета, госпожо командир.

Ориана взе баретата си и излезе. Беше се стъмнило и джунглата от антени светеше в цялото си великолепие. Тя измина тичешком разстоянието до сградата на командването, защото ѝ беше студено по тънката униформена риза, но и за да изгори малко калории от трите парчета пица. Когато излезе изневиделица от сенките в осветеното пространство пред входа на сградата, новобранецът на пост скочи и отдаде чест, като събори пушката, която бе подпрял отстрани на стола.

Ориана не сметна за нужно да го смъмри и вдигна ръка, за да отвърне на поздрава му. Бутна тежката двойна врата и пред себе си, гравиран върху стената над асансьорите, видя библейския девиз на Звено 8200: „Ако пък стражът види идещия меч и не затръби с тръба и народът не бъде предупреден, то когато дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стража“.

Ами ако стражът не си дава сметка, че онова, което вижда, е меч? — помисли си Ориана. Или пък стражът надуе тръбата, но го извикат на разпит, защото е развалил нечия следобедна дрямка? Или не е ясно кой представлява по-голяма опасност — мечът или стражът? Тогава чия кръв следва да бъде пролята? Тя натисна бутона за повикване, после размисли и тръгна нагоре по стълбите.