Дълга нощ в Париж

44

В Париж комисар Леже вече обмисляше дали да не се прибере у дома, да вземе две таблетки за сън и да забрави за този ужасен ден.

Той ненавиждаше летището. Ненавиждаше убийствата без трупове. Ненавиждаше да му натрапват разследвания извън административните му отговорности. А днес научи и нещо ново: ненавиждаше и посрещачки в червени униформи, скрити охранителни камери и загадъчни израелски следователи. От него се искаше да наблюдава работата на криминалистите на етажа. Наред с това да разследва изтичането на записа от охранителната камера към израелските медии. Да надзирава събирането на доказателства от трупа на жертвата — разбира се, когато трупът бъдеше намерен. Да докладва на всеки кръгъл час на съдия-следователя за напредъка в разследването.

Вместо да върши всичко това, той повика шофьора си и легна на задната седалка. Ако се бе надявал да прекара в дрямка целия път за дома, твърде скоро разбра, че не му е било писано; от полицейските радиостанции в колата се разнесоха истерични гласове и вой на сирени.

— Какво има, какво се е случило? — попита той шофьора.

— Двойно убийство на моста „Дьо Бовоар“, господин комисар, пред Националната библиотека. Двама души убити от въздуха, вероятно с дрон.

— В кой район е това?

— Самият мост вероятно се пада в Дванайсети, господин комисар. Но все още не се съобщава, че разследването е възложено на тях. Може би ще го дадат на Граничната полиция, понеже са китайци.

— Кои са китайци?

— Убитите и убиецът, господин комисар. Използвал е микродронове, които се прицелват от разстояние в жертвата. Така казват по станцията.

— Усили звука — изрева Леже с дрезгав, едва ли не истеричен глас.

От високоговорителите в колата се разнесоха неистови крясъци на репортери. Очевидец повтаряше, че всичко се било развило „като сцена от филм“, но така и не можеше да обясни какво всъщност бе видял; човешкият род сякаш бе загубил способността си да описва събития.

— Невероятно е, че такова нещо може да се случи в центъра на Париж — заяви репортерът. — Имаме пряка телефонна връзка с префекта на полицията. Предполагам, че сте много зает в момента, благодаря ви за отделеното време.

— Това е мой граждански дълг. Благодаря ви за възможността да говоря с вас и да уверя френската общественост, че ние сме ангажирани повече от всякога с опазване на спокойствието и сигурността на столичани.

— Какво спокойствие, каква сигурност? — избухна репортерът. — Микродронове, управлявани от неизвестен убиец, извършват двойна екзекуция край Сена и вие наричате това спокойствие и сигурност?!

— Това е сериозно престъпление. Аз разговарях с кмета на Париж и я уверих, че убиецът скоро ще бъде заловен. Това е уреждане на сметки между фигури от подземния свят, война на международни престъпни групировки, които по никакъв начин не са свързани с Франция.

— Тоест вие сте оптимист?

— Днес аз нося добри новини — отсече префектът. — Загадката с убийството е разрешена. Ние открихме връзка между това престъпление и отвличането на израелски турист, кацнал на летище „Шарл дьо Гол“ тази сутрин; почеркът е характерен за наркодилъри. Двете жертви на убийството бяха идентифицирани като похитителите на отвлечения; както казах, става дума за разчистване на сметки между фигури от подземния свят. Скоро ще открием и убиеца и сме твърдо решени да разбием тази престъпна организация.

— Значи да очакваме арест?

— Сега, след като убийството е вече разкрито, останалото е само въпрос на време и настойчивост — отвърна двусмислено префектът. — Случаят е възложен на ръководителя на специалния екип, разследващ сутрешното отвличане. Комисар Леже е офицер с огромен опит с такива случаи и аз изобщо не се съмнявам, че той ще приключи следствените действия за нула време. Всички престъпници ще се озоват зад решетките.

— Спри го, спри го! — кресна Леже на шофьора.

Шофьорът отби на банкета и се обърна назад объркан. Спря радиото, но не посмя да изключи сирената, която продължаваше да вие. Леже погледна през прозореца; по лицата на задминаващите ги шофьори бяха изписани недоумение и любопитство. Той се опита да се надигне от седалката, но остра болка го прониза в гръбнака и напълно го парализира. Освен това усещаше особен натиск в гръдния кош — пристъп на паника или инфаркт? Организмът му се опитваше да му каже онова, което враговете му знаеха отдавна: с него бе свършено. Той не можеше да понесе натоварването, защото от глава до пети беше човек на миналото.

Силите, контролиращи настоящето, го бяха поставили в невъзможна ситуация. Бяха му възложили разследване, току-що публично обявено за успешно, когато то със сигурност щеше да се провали. От него се изискваше да приключи „за нула време“ случай, представен като нарковойна, който нямаше нищо общо с наркотиците. Наредено му бе да открие улики, сочещи конфликт между престъпни групировки, което на практика слагаше кръст на всякакви негови опити да привлече на своя страна единствената институция, годна да се справи със случая — контраразузнаването. Освен това го бяха описали като „офицер с огромен опит“ с подобни случаи, което означаваше идеален кандидат за ранно пенсиониране, след като веднъж станеше ясен мащабът на провала.

Единственият начин да запази достойнството си бе да играе същата игра, но в обратната посока. Да демонстрира, също така публично, че този неизбежен катастрофален провал няма нищо общо с парижката полиция, а с коварните задкулисни игри за надмощие в света на шпионажа.

Имаше само един шпионин, който евентуално би се съгласил да играе неговата игра. Да, наистина — този шпионин служеше на друга държава, но от гледна точка на Леже това беше пренебрежима подробност.

— Дай ми полицейската радиостанция — нареди той на шофьора.

Вече усещаше как по някакъв странен начин силите му се възвръщат, дори главоболието му бе започнало да минава. Макар и свършен, той определено трябваше да им устрои едно последно представление.