Дълга нощ в Париж

117

Ориана стоеше до бялата каменна статуя на гола богиня и наблюдаваше пистата. Беше преминала през проверката за сигурност без никакъв проблем и се бе насочила към F.B.O. 05. Самолетът на Мин беше направо огромен. Със сигурност бе по-голям от машината на „Ел Ал“, с която бе пристигнала сутринта.

Как се очакваше да намери лентата на Йермински в този мастодонт? Тази работа си беше за „Мосад“ — щяха да планират операцията седмици наред, да изпратят минимум четирийсет души. Но „Мосад“ се контролираше пряко от премиера и командирът на 8200 явно предпочиташе сам да разреши вътрешния си проблем. И разрешението бе да се изпрати Ориана сама в леговището на звяра, защото прекият ѝ ръководител нямаше намерение да помага. Местонахождението му — според наврана — показваше, че вече не е в бара, а в някакъв хотел близо до „Нотр Дам“.

Тя потърси повече информация за самолета и разбра, че е Боинг 747-8, най-големият, за 467 пътници. Само седем такива машини в света бяха притежание на частни лица. Интериорът на всеки трябваше да бъде одобрен от „Боинг“. Ориана предположи, че именно тази задължителна кореспонденция е източник на информация за наврана, и се запита колко тайни служби се бяха докопали до нея.

Вратата на самолета беше отворена, стълбичката беше спусната. Вътре имаше движение. Колко ли хора вече очакваха капитан Менар?

Тя отвори куфарчето си, извади коженото яке и сложи самсунга на Йерми във външния джоб. После взе личните си документи, включително израелския си паспорт, и ги зарови сред нарцисите около статуята. „Бялата птица“ беше посветена на двамата пилоти, излетели от „Бурже“ през 1927 г. в опит да прекосят Атлантическия океан. Бяха изчезнали безследно.

Ориана хвърли един последен поглед на статуята, грабна куфарчето си и се насочи към стълбичката. Когато стигна до средата, на площадката горе излязоха двама мъже с тъмни костюми и очила и ѝ препречиха пътя. Тя продължи да се изкачва пъргаво. Застана пред тях и ги поздрави бодро на английски:

— Здравейте, говори капитанът. Хайде да вдигаме птичката и да потегляме за Макао.

Мъжете не се помръднаха. Зад гърбовете им прозвуча плътен мъжки глас:

— Коя, по дяволите, сте вие?

Гласът принадлежеше на висок китаец със син костюм, облегнал се на пилотската врата. Той присви недоверчиво очи.

— Аз съм капитан Менар, вторият пилот, когото поискахте. А къде е първият, капитан Мин, ако мога да попитам?

Мъжът се провря между двамата пазачи.

— Аз съм капитан Мин.

— Не — отсече Ориана. — Вие не сте Мин.

— Моля?

— Чухте ме. Вие не сте Мин. Мин има мелодичен глас, а английският му е много по-добър от вашия.

Тримата се спогледаха. Мъжът със синия костюм зададе очаквания въпрос:

— Искате да кажете, че сте говорили с Мин?

— О, ние чудесно се знаем — отвърна Ориана.

Винаги предпочиташе неясните фрази. Истината би звучала така:

Докато летях насам, слушах телефонните му разговори, записани абсолютно незаконно от израелски войник.

— Сигурно е станало недоразумение, капитан Менар — опита се да обясни мъжът в средата. — Не мога да повярвам, че Мин би позволил жена да пилотира самолета му. Не би го одобрил.

— Тогава да го попитаме — усмихна се безгрижно Ориана. — Междувременно трябва да извърша предварителните проверки.

— Вече проверих системата — заяви изненадано фалшивият Мин.

Значи е истински пилот, помисли си тя. Мъжете с очилата слязоха по стълбичката, което твореше, че са бодигардове. Дали истинският Мин беше в лимузината си? Това би ѝ дало около шест минути.

— Добре, но аз правя пълна проверка, не само на системата — заяви Ориана и си проби почти насила път навътре. — Кабина, врати, кислородни маски, толкова много неща, толкова малко време. Ще започна със задната врата.

Той я последва объркано. За щастие, радиото в пилотската кабина забълва повиквания и той изчезна вътре, затваряйки вратата след себе си. Ориана остана сама. Вътрешността на самолета беше наистина уникална. Имаше огромна спалня, после строга конферентна зала, а след това четири отделни стаи, всяка с легло, рафтове и завеса, но без прозорци. Следваше огромна баня, после обикновена тоалетна и накрая — отворен бар в червено и черно с машина за караоке и четири маси за пинбол.

Ориана отвори файла с оригиналните планове. Този самолет бе собственост на клиент номер 5. Бе пригоден според изискванията от специализирана компания в Сиатъл, после бе модифициран от неизвестен изпълнител в Китай, изпратен за довършителни работи в Хамбург и върнат обратно във Вашингтон за одобрение от „Боинг Джетс“.

Всичко наоколо изглеждаше като в плана — цветовете, обзавеждането, пространството. Единствено при бара с напитките имаше лека разлика — на снимките, изпратени на „Боинг“, имаше четири рафта с бутилки зад плота. Пред Ориана обаче имаше само три.

Тя включи наврана на режим „Рентген“ и се доближи до бара. Липсващият рафт бе заменен с дълъг бял панел, зад който имаше цял арсенал с оръжие. Бутонът за отваряне беше под голяма бутилка коняк.

Ориана чу стъпки по стълбичката и си представи Мин и бодигардовете му. Тя натисна бутона и панелът се плъзна встрани. Сред оръжията вътре бяха любимата на баща ѝ М16 и чисто нов „Калашников“, модел, който тя не бе виждала досега. Тя го сканира с наврана — АК 15К, патрони 7,62х39 мм. Ориана намери пълна кутия от тях. И под нея — в торба от израелски супермаркет — беше магнетофонната лента.

Светлините угаснаха. Вратите започнаха да се затварят. Стълбата се прибра и моторите изреваха. Ориана скри бързо лентата в куфарчето си. Вратите вече бяха затворени, колелата се завъртяха и самолетът потегли. По уредбата прозвуча мъжки глас — този път несъмнено твореше Мин.

— Бонжур, капитан Менар. Толкова мило, че сте с нас, особено след като от контролната кула ни уведомиха спешно, че сте имали сериозни здравословни проблеми.

Това щеше да ѝ е за урок. Трябваше да убие мръсника, но сега вече беше късно да съжалява. Ако се върнеше жива от тази мисия, щеше да помни винаги цената на всяка проява на мекушавост. Думите на Мин не вдъхваха много надежда за оцеляване.

— С радост ви съобщавам, че вече е обед и летателният ни план за Макао е одобрен. А когато пристигнем, ще си поговорим сериозно в моя офис. Или в мазето. Можем да го направим и сега, но искам първо да закарам тази великолепна птичка до пистата и да включа автопилота. За съжаление, пътниците трябва да пазят тишина по време на излитане.

Ориана отвори кутията с патрони и зареди калашника. Механизмът беше същият като на любимото ѝ оръжие у дома, само цевта бе по-къса. Беше любопитна да изпита 39-милиметровите патрони, защото бе чувала много за ефективността им от ветерани в Ливан. За съжаление, ако ги използваше сега, едва ли щеше да доживее да разказва за качествата им.

Самолетът зави наляво, задкрилките се отвориха. Тя се просна на пода, насочи дулото към пилотската кабина и постави пръст на предпазителя. Готово — бе на позиция, на две секунди от откриването на огън.

Ориана превключи наврана на режим „Телефон“.

Мин вдигна след няколко секунди.

— Умна си, кучко. Ясно ми е, че приятелят ти изнудвачът ти е дал този номер. Откъде си? Америка? Израел?

— Всъщност от Русия — заяви безгрижно Ориана. — Сколько лет, сколько зим. Отдавна не сме се виждали. Президентът Путин изпраща искрените си извинения за неудобствата, причинени от Йермински. Да забравим всичко. Всево най-лучшево.

Мин се поколеба само за миг.

— Умна си, няма съмнение. И лъжеш. Ще бъде забавно да открия от каква националност си. Ще видим дали руският ти е толкова добър след час-два. Междувременно имаме разрешение за излитане. Изчакай две минути.

— Имам един въпрос за това излитане.

— Нима имаш въпроси? Май знаеш всички отговори и нямаш нужда от помощта ми.

— Не се мъчи да ме заобичаш, Мин. Отношенията ни скоро ще приключат.

— О, да, много си добра в телефонните разговори. Скоро ще разберем кой от двамата се привързва по-бързо. Какъв е въпросът?

— Колко струва един такъв самолет? Да кажем, сто милиона долара? Сто и двайсет?

— Ти дразниш ли ме? Такава машина струва триста и петдесет милиона, а моята струва повече. Платих над петстотин милиона долара.

Ориана започна да разбира Йермински по-добре.

— Колко жалко, Мин. Виж, в момента, когато се изкачим достатъчно, ще изпробвам страхотния калашник, който открих зад бара. Не съм използвала такива патрони, не и през прозореца на самолет, но са ми казвали, че резултатите са потресаващи.

— Какво? Блъфираш!

— Очаквах да го кажеш. Твоите хора допускаха, че не би разрешил на жена да пилотира самолета ти. Ще ѝ разрешиш ли да го взриви във въздуха? Естествено, всички ще умрем… но поне ще съм изпробвала най-новия калашник с къса цев. Смятаме го за национално съкровище.

— Слушай, малка мръснице…

— О, какви думи, Мин. Рускините вярват в равноправието между половете. Искаш ли да ти демонстрирам колко бързо мога да стрелям, докато сме на земята? По бутилките в бара например? Или предпочиташ да пратя едно куршумче във вратата на кабината, като сувенир от срещата ни?

Тя чу как от контролната кула викат самолета.

— Времето ни изтича. Ти избираш. Искаш ли си биткойните, или искаш да се разбиеш със самолета си, Мин? Това е въпросът.

— Как ще си получа обратно двайсетте милиона? — прозвуча глухо гласът на Мин.

— Сигурно си забелязал, че плащането е извършено, но не е напуснало портфейла. Биткойните не са похарчени. Русия очаква доказателство за добрата ти воля. Първо, трябва да съобщиш на кулата, че се връщаш, защото пътник на борда се чувства зле. И да поискаш линейка.

Той се поколеба. Тя чу как от кулата го викат. Мин мълча няколко секунди, после заяви по радиото, че трябва да отложи излитането и да се върне.

— Добре. Сега за плащането… Президентът Путин ти дава думата си, че ако аз се върна безпрепятствено в Москва с ролката, ти ще си получиш парите до седмица, направо от сметката на Йермински. Не си сменяй номера на телефона и не се мъчи да ме изиграеш.

Гигантският боинг се върна обратно на F.B.O. 05. Пристигна линейка в червено и бяло. Машината се разтресе и моторите угаснаха. Ориана извади пълнителя и пъхна автомата в куфара си. Късоцевните оръжия бяха наистина страхотни.

— Отвори задната врата и пусни стълбичката, Мин. След пет минути можеш да поискаш отново разрешение за излитане. Не се изкушавай да стоиш тук. Помниш последното правило на собствената си организация, нали? Цитира го в няколко имейла.

Мин спусна стълбата и видя на екрана как парамедиците отвеждат внимателно рускинята. Беше умна, несъмнено, и ако денят беше добър, би открил веднага огън по линейката. Но днес не беше добър ден. Бягството е висша стратегия, напомни си той последната стратегема от любимата си книга.