Дълга нощ в Париж

95

В Париж отново валеше пороен дъжд и Абади се улови, че несъзнателно е започнал да бърше с длан замъгленото стъкло на автомобила на комисар Леже, както навремето, когато баща му го караше на уроци по иврит.

Също като тогава Абади гледаше навън през прозореца с надежда, примесена с тъга. На хиляди километри оттук, край брега на Средиземно море, антените на Звено 8200 вероятно вече бяха дешифрирали милиони единици кореспонденция, имащи отношение към изчезването на ефрейтор Йермински. Алгоритмите на Технологичния отдел бяха наситили ефира с ключови думи, географски координати и кръстосани проверки. Там, в звеното, където щеше да се завърне, някой вече бе определил с кого бе разговарял Владислав Йермински от момента на кацането си в Париж. Някой вероятно бе обяснил връзката между него и русата похитителка, както и между нея и китайските командоси и кой кого всъщност бе отвлякъл.

А той, разделен от заместничката си, с отрязан достъп до всички познати средства за събиране на разузнавателна информация, бе принуден да наднича през прозореца и да гласува доверие на източници, нямащи нищо общо с модерните разузнавателни методи: шофьор на такси и хотелски портиер.

— Ще го открием — каза Леже, прочел мрачните мисли на госта си. — Показанията на шофьора на таксито бяха недвусмислени.

Показанията бяха дошли, след като всяка надежда вече беше загубена, към края на една дълга нощ, през която хиляди полицаи бяха разговаряли с всички работещи в района на „Сен Лазар“ — таксиджии, проститутки, шофьори от градския транспорт, сервитьори от денонощния ресторант. Никой не бе виждат Йермински, лицето му не беше уловено на нито една от многото камери за видеонаблюдение.

Накрая бяха стигнали до пиацата за таксита на Плас дьо ла Репюблик, където нощният диспечер им бе съобщил, че същата вечер един от техните шофьори се бил пошегувал по радиото по адрес на блондинката, която току-що бил возил — приличала на скъпа кифла, но нито тя, нито партньорът ѝ му били дали бакшиш.

Шофьорът бе приключил смяната си и си бе отишъл у дома. Екипът от следователи беше почукал на вратата му в един през нощта и беше събудил съпругата му. След чаша силно кафе и след като бе прегледал показанията на апарата си, човекът бе потвърдил, че снимката е на мъжа, когото бе возил с блондинката. Качил ги от „Сен Лазар“ и ги закарал до Плас дьо л’Одеон.

Булевард „Сен Жермен“ беше залят от сини светлини на полицейски автомобили. Кръстовището при Плас дьо л’Одеон беше по-голямо, отколкото го помнеше Абади. Там се пресичаха две основни градски артерии: булевард „Сен Жермен“, който минаваше в посока изток-запад, и Рю дьо Сен, която водеше от реката до Люксембургската градина. На билото на хълма се виждаше развятото френско знаме върху зданието на Сената.

Всичко светеше — кината, двете бистра, витрините на магазините, а в средата, до стълбището към станцията на метрото, статуята на Дантон, заобиколен от лоялните си последователи, отправяше своя отчаян призив в навечерието на Революцията:

„Нужна ни е смелост, пак смелост и винаги смелост“.

Комисар Леже застана пред хората си. Изглеждаше сякаш и на него му трябва малко смелост.

— Таксиметровият шофьор ги е оставил тук, пред тази статуя. Това е било преди осем часа. На снимките, които ви раздадохме, се вижда как са били облечени. Напомням ви, че вече имаме осем трупа. Вие можете да спрете тази касапница. Напред и успех!

Полицаите се втурнаха по улиците, изкачващи се към Люксембургската градина, други — по тесните проходи надолу към Сена.

Леже определено не беше държавник от величината на Чърчил или Хенри V, но поне речта му беше стегната. Абади се опитваше да схване логиката в струпването на такъв полицейски контингент в лабиринта от улички около кръстовището.

— В Париж има седемнайсет хиляди пазачи на сгради, отговарящи на дефиницията за портиер — обясни заместникът на Леже, който се бе впил в Абади като пиявица. — Те имат национален профсъюз, ползват безплатна квартира в сградата, която пазят, получават заплата и всички възможни социални осигуровки. Задълженията им включват изхвърляне на кофите с боклук от апартаментите, почистване на стълбищата, викане на техник при повреда на асансьора, включване и регулиране на централното отопление и най-важното: неофициална служба като информатори към френската полиция.

Това очевидно беше любимата му тема и Абади реши да не го прекъсва.

— Ние не знаем нищо за тази похитителка — продължи французинът. — Може да е свързана с китайските командоси, а може и да не е. Може да е свързана с първата блондинка, онова момиче, което открихме във фонтана при „Помпиду“, а може и да не е. Може вече да е убила Йермински, а може и още да не е. Но едно нещо знаем със сигурност: тя и Йермински са слезли от таксито тук, а в исторически квартал като този всяка сграда си има портиер. В това ни е надеждата. Патрулните полицаи познават лично всеки портиер и през следващия един час ще почукат на всички врати и ще събудят всички портиери, докато не открият онзи, който може да я разпознае.

Оптимизмът на този човек бе заразителен.

Междувременно Леже бе приключил с разделянето на екипите и влезе в бистро „Льо Дантон“, което се готвеше да затваря за през нощта. Абади седна при него на бара и си поръча кафе, а Леже — омлет. Двамата зачакаха, търпеливо и мълчаливо.