Дълга нощ в Париж

94

Чичо Саул набра централата и поиска външна линия.

Той не ползваше мобилен телефон, нямаше и стационарен с пряка линия в кабинета си. Поначало това се дължеше на стремежа му да пести от всичко, но с времето си даде сметка и за някои допълнителни ползи, които можеше да извлече, изолирайки се от света. Така беше на практика невъзможно да се подслушват телефонните му разговори, а всеки път, когато данъчните власти се сдобиеха със съдебна заповед за следене на служебния му телефон, се налагаше да записват всички входящи и изходящи обаждания, минаващи през глобалната му централа — хиляди разговори, провеждани всяка минута на всевъзможни езици от хотелските стаи, казината и офис сградите му в Мелбърн, Макао, Атлантик Сити и Милано, всичките минаващи през един и същ номер.

Колко беше часът в Израел? Той не си направи труда да провери. Някъде посред нощ, може би три или четири сутринта. Идеално време за провеждане на един толкова важен разговор, с минимум любезности, встъпителни думи, увъртания и уклончиви отговори.

— Саул Венгер е на телефона. Събудих ли ви?

Политическият съветник се надигна като пружина в леглото и запали лампата на нощното си шкафче. Погледна уплашено будилника. Четири сутринта, дявол да го вземе.

— Чувате ли ме?

Политическият съветник се опита да подреди мислите си. По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите! Чувате ли ме? Сякаш можеше да не го чува. Чичо Саул имаше силен, кънтящ глас, който отекваше по всяко време във всички кътчета на света. Този човек бе свикнал да дава команди, независимо от часа на денонощието.

— Здравейте, господин Венгер. Радвам се, че ми връщате обаждането. Опитвах се да ви позвъня, но секретарката ви не искаше да ме свърже.

— Какво искахте да ми кажете? Кажете го сега.

Да бе, помисли си политическият съветник. Нищо не съм искал да ти кажа, исках просто да протакам, а в четири сутринта не се сещам как.

— Исках да ви попитам дали сте получили програмата за визитата си и дали я одобрявате.

— А какво става по онзи въпрос?

— Нещата малко се усложниха — отвърна съветникът, отчаяно мъчейки се да си припомни опорните точки, които си бе нахвърлял за разговора.

Бе запомнил само първата: „При никакви обстоятелства не споменавай на Чичо Саул за отвличането в Париж“.

— А кога се връщате на стандартната процедура?

Дори в сегашното си полузаспало състояние, потискащ прозевките си и напразно търсещ химикалка, политическият съветник не можеше да не забележи израза, който Чичо Саул бе използвал: „стандартната процедура“. Един акт на безотговорност, оцелял едва три месеца, който вече заплашваше да увреди непоправимо сътрудничеството между израелските и американските разузнавателни агенции, бе обявен за „стандартна процедура“. Дълговечна традиция бе произволно нарушена без задоволително обяснение или подобаващо обезщетение.

— Убеден съм, че министър-председателят с готовност ще изложи пред вас всички възможни варианти, когато се срещнете лично тук.

— Не ми трябват всички възможни варианти. Вариантът, на който вече сме се спрели, ми върши отлична работа.

— Трудно е да се обясни по телефона — каза съветникът. — Ето защо един личен разговор би бил не просто по-приятен, но и далеч по-резултатен.

— Ще ми се да го вярвам — каза Чичо Саул и затвори.

Това беше класическото му заключително изречение — достатъчно изрично, за да предизвика безпокойство, и достатъчно неясно, за да посее объркване. Но той наистина искаше да го вярва, макар вече да се досещаше, че нещата стоят много по-зле, отколкото му бе казано. Той бе заложил на израелския министър-председател много преди неговото избиране — един съюз, който му бе донесъл огромни ползи през годините. Но миналите резултати не бяха гаранция за бъдещи успехи и едва ли някой разбираше това по-добре от него.