Дълга нощ в Париж

96

Мин погледна екрана. Помнеше много нощи, през които часовете минаваха в очакване призори да се случи чудо, а чудото така и не се случваше. Помнеше падения и поражения, виждал бе и най-педантично съставените си планове да се разпиляват като есенна шума на вятъра, познаваше злобни раздели и горчиви изненади. И целият този огромен опит в обяздване на лудия дракон на живота го бе научил на едно: империите винаги изглеждат неуязвими до последния момент.

Но последният момент в крайна сметка настъпва, и то когато най-малко е очакван, и все под различна маска; тогава човек получава мимолетния шанс да се спаси от гибел, да скочи от покрива върху близката сграда, да се хване за плазовете на кръжащия над главата му хеликоптер, да се провре през тесния, почти невидим отвор, запазен за онези, които са готови да оставят всичко зад гърба си. Мин бе виждал и приятели, и врагове да потъват в небитието заедно със създадените от тях империи, заслепени от високомерие, оглушени от надменност. И сега, докато гледаше безсилен на екрана как двайсет милиона долара пътуват към врага, скрит зад никому неизвестния номер 13uEbM8unu0ShB4TewXjtqbBv5MndwfX6b, той се запита дали това не е знамение, че сега е моментът да напусне Париж, да изостави Ърлан Шън и останалите от Четвърти екип, и да се спасява, преди цялата конструкция да се е сгромолясала върху него.

Трябваше да продължи, защото алтернативата беше още по-голям срам. Не можеше да повярва, че милионите му пътуват към някакъв жалък изнудвач. Не можеше да повярва, че прецизният му план да хване този нещастник се е провалил. Станах жертва на собственото си съвършенство, каза си Мин. Хората му бяха заловили погрешния човек, после Хъ Сянгу бе преустановила наблюдението на гарата, защото бе сигурна, че Йермински е ликвидиран. И сега той преследваше опашката си и търсеше начин за достъп до биткойн сметката на израелеца.

Сякаш отгатнал, че очаква знак, софтуерът изписа на екрана съобщение:

Мин чакаше друга индикация, по-ясен знак. Той погледна телефона си. Знак нямаше.