Дълга нощ в Париж

110

Навранът избръмча и Абади погледна отчаяно дисплея. „Ще приемете ли обаждане от комисар Леже?“ — изписа се въпрос. За миг си помисли да откаже разговора, а и погледът на Йерми, просмукан от алкохол, не го подтикваше към общуване.

Но какво би могъл да направи?

Сякаш за да потвърди, че всичко е свършило, Йермински се смъкна от стола и отиде при русата манекенка, която бе останала сама на дансинга. Полицейските сирени бяха разгонили малкото останали купонджии. Абади предполагаше, че горният стаж също е опустял. От време на време в тишината се чуваха шумове, вероятно служителите на клуба си прибираха оборудването или пък отчаяни наркомани търсеха къде да се сврат за една последна линия.

Абади поглеждаше ту телефона в ръката си, ту Йермински, който се сбогуваше с блондинката на припрян руски, после отново дисплея. Накрая натисна зеления бутон.

— Долу в подземието сме — каза той. — Има капак в пода до пулта на диджеите.

— Изобщо няма да се опитвам да гадая как изглежда пултът на диджеите — отвърна Леже. — Кажи на твоя човек да излезе навън с вдигнати ръце. Ще му връчим заповед за арест, след което ще го откараме в Дирекцията на полицията. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас.

Гласът на Леже беше по-писклив от обикновено, развълнуван, възбуден. Абади забеляза това, както забелязваше и множество привидно несвързани детайли: странните шумове наоколо, блондинката, която се придвижваше бавно към тоалетните, изключването на озвучителната уредба и лазерните прожектори. Йермински го гледаше въпросително; Абади му повтори заповедта на Леже и посочи с пръст към металната стълба. Йермински се ръкува театрално с него и тръгна към нея.

Всичко се случи на две паралелни скорости: бавните крачки на Йермински по утихналия дансинг и бързите, по-трудни за предвиждане стъпки на съдбата. Абади изчака известно време на бара, за да се убеди, че Йермински действително се изкачва нагоре. След като чу люкът да се отваря и френските полицаи да нареждат на Йермински да протегне ръце, за да му сложат белезниците, той се затича към вратата, зад която бе изчезнала Екатерина.

Вратата към тоалетните беше вдясно, но Абади не смяташе, че тя наистина беше влязла там, както не вярваше, че се бе натискала на Йермински, за да си правят селфита. Допускаше, че Йермински бе инсталирал на телефона ѝ приложение за преводи в биткойни заедно с номера на сметката си и паролата и бе решил да се предаде на французите едва когато се бе убедил, че парите от китайците са пристигнали.

Вляво имаше друга врата с надпис: „Вход за външни лица — забранен“. Абади я бутна и се озова на аварийно стълбище, което водеше нагоре към улицата. Чу ритмично потракване на високи токчета, които се изкачваха нагоре. Едно от нещата, които блондинките научават по-бързо от всеки друг, е разположението на аварийните изходи в нощните заведения.

Абади изкачи стълбите през стъпало и след трийсет секунди беше точно зад гърба ѝ. Тя продължаваше да се движи към целта — тежката аварийна врата с надпис, че за неправомерно ползване се налага глоба. Дали бягството от служител на израелското разузнаване можеше да мине за правомерно ползване? Вероятно рускинята мислеше така; заплашвайки да го ритне с токовете си — те определено бяха смъртоносно оръжие, — тя се възползва от мигновеното му отдръпване, за да блъсне с всички сили вратата.

Над главата на Абади изсвириха куршуми от автоматично оръжие и той избегна кръстосания огън единствено защото блондинката нямаше този късмет. Червената ѝ униформа вече беше просмукана с кръв, когато тялото ѝ рухна назад върху него. Нямаше смисъл да се залъгва, че би могъл да я спаси. Докато убийците се отдалечаваха, той отвори чантичката ѝ и извади оттам мобилния ѝ телефон и флакон с лютив спрей. Сложи ги в джоба си и позвъни на Леже.