Дълга нощ в Париж

8

Генерал Ротелман приключи с встъпителното си изказване. Неговият заместник, шефът на службата за събиране на разузнавателна информация — бригаден генерал, чието име Ориана не знаеше, но всички му викаха Зоро, — стана от мястото си, за да изнесе основната презентация, като най-напред поиска разрешение да изкаже „своята гореща благодарност на командващия“. Когато Ротелман кимна в отговор, Зоро продължи:

— Първо, бих желал да изкажа благодарност на генерал Ротелман. Господин генерал, само заради вашите наставления и лидерски качества днес сме в състояние да посрещнем всяко предизвикателство в сферата на разузнаването и да го преодолеем бързо и ефективно — добави тържествено той, обръщайки се към залата вместо към адресата на възхвалата си.

Дори по стандартите на казионното подмазване сцената беше покъртително срамна.

Генерал Ротелман кимна едва забележимо.

— Благодаря ти, Зоро, но ти си този, който предложи решението, така че ти си заслужилият — заяви той с безизразно лице.

Последното изречение, както и цялата му реч досега, можеше да се тълкува по различни начини. Ако се съдеше по блесналите му очи, Зоро го възприе като похвала.

Личният секретар даде знак за кратка кафе пауза, която Ориана използва, за да прегледа бележките си. Макар генерал Ротелман да бе говорил едва десет минути, през които бе споменал всички звена за събиране на информация, преобладаващата част от встъпителното му изказване бе посветена на 8200. Тя раздели думите му на три категории: „Лошо“, „Жалко“ и „Смахнато“.

В графата „Лошо“ попадаха неизменните оплаквания от събраната информация: била прекалено много. Това в последно време беше на устата на всички.

— Разполагаме с най-важната и могъща разузнавателна структура в целия свят — бе заявил генерал Ротелман. — Комбинация от Звено осем-двеста и специалната спогодба с американската АНС. Но за да използваме всички тези данни, събирането на информация трябва да е подчинено на аналитичната дейност, а не обратното.

На пръв поглед това беше едно празно, безсмислено изказване. Но то притежаваше свое звучене, движение и цвят, с които се открояваше в общия пейзаж, подобно на змия, пълзяща в есенните листа през гората край някой кибуц. Изричното споменаване на Звено 8200 в такава обща по смисъла си реч, предназначена уж да сплоти колектива, едва ли беше случайно.

По-нататък ставаше още по-зле и в категорията „Жалко“ попадна следното загадъчно изречение, по-заплашително от останалите:

— Наред с разширяване на сътрудничеството в информационно-аналитичната дейност между всички клонове на разузнаването ние ще обърнем специално внимание на по-строгото пресяване на хората с достъп до поверителна информация в звената за събиране на такава, особено в Звено осем-двеста.

И тогава Ротелман посочи една голяма организационна диаграма на стената, озаглавена „Разузнавателна общност на Израел“, и заговори за нуждата от затягане на сигурността. Всеки играч заемаше определено място в йерархията. Най-отгоре беше началникът на отбраната, до него беше заместникът му, а след него идваше самият Ротелман, началник на разузнаването.

Той от своя страна имаше трима заместници — един за събиране на разузнавателна информация, един за оперативна дейност и един за проучвания. Бригаден генерал Зоро, отговарящ за разузнавателната информация, ръководеше осем звена, включително Звено 8200. Но там, където според Ориана трябваше да се намира нейната секция в рамките на 8200 под прякото ръководство на началника на отбраната, имаше празно пространство.

Специалната секция не фигурираше никъде. Сигурността на Звено 8200 — хората, които търсят шпиони, защитават източници, проучват нежелано изтичане, затягат дисциплината, провеждат контраразузнавателни операции — щеше според диаграмата да се гарантира извън звеното от Оперативната сигурност. Военната полиция и дори „Шабак“.

„Шабак“, каза си Ориана, те от години искат да сложат ръка на 8200. Всъщност организацията искаше да сложи ръка върху вътрешната сигурност на всички структури. Преди беше известна само като „Шин-бет“, но с разрастването ѝ командирите държаха да се използва истинският акроним, „Шабак“ — Sherul Ha-Bitahon Ha-Khali — Генерална служба за сигурност.

Сигурност. Рабин беше убит под носа на агентите на „Шабак“, които трябваше да го пазят. Организацията загуби влияние и възможност да разследва специализираните звена за чужди агенти. За сигурността в 8200, най-чувствителното звено, сега отговаряше Специалната секция. Ориана се взря отново в написаното на стената.

Кой щеше да следи дейността на 8200 и АНС? Кой щеше да изпълнява специални полицейски функции в най-силната организация за събиране на разузнавателна информация в света? Дали генерал Ротелман не намекваше, че възнамерява да ограничи широката автономия на звеното? Нямаше как да разбере, не и по изражението на лицето му. Той седеше и наблюдаваше с любопитство участниците в съвещанието, които поглъщаха с апетит шоколадовите бисквити, подаваха си захарницата, обменяха впечатления за качеството на кафето. Той самият не вкусваше нищо. Цялото му поведение, езикът на тялото сякаш искаше да им каже: „Никой от вас не ми е нужен“.

Това стана пределно ясно от следващото съобщение, което Ориана моментално класира като „Смахнато“:

— Помолих Зоро да направи някои уточнения по Задачите за деня. Няма да търпим повече разузнавателни дейности, при които дясната ръка не знае какво прави лявата — каза загадъчно генерал Ротелман.

Ориана го изгледа недоверчиво.

„Задачите за деня“ бе съкратено от „Приоритетни задачи за деня по провеждането на разузнавателно аналитична дейност“ — дневния ред, по който работеше всеки военнослужещ в корпуса. Въпреки че командирите имаха свои изисквания към събирането на информация, а някои части поставяха и индивидуални задачи на хората си по отделни операции и за всеки ден от седмицата, когато в разузнаването се кажеше „Задачите за деня“ — това означаваше задачите, поставени от началника на разузнаването, формулирани от него и разпратени точно в 12 през нощта до хиляди източници, агенти, оперативни работници и командири.

Задачите за деня бяха абсолютен приоритет за военното разузнаване; самата мисъл, че служителите могат да се нуждаят от уточнения по тях, беше озадачаваща, а да привикаш ръководителите на всички отдели за тази цел — това бе повече от абсурд. Нима командващият военновъздушните сили привикваше пилотите си, за да уточнява как се прехваща вражески самолет? Дори онези, които още се хранеха, вдигнаха учудено глави.

— Колеги, да продължим — каза личният секретар и в този миг сякаш по даден знак се появиха едновременно няколко служители, за да раздигнат подносите от масата.

Зоро се изправи енергично от мястото си и зареди презентацията. На големия екран се появиха отличителните знаци на корпуса, а отдолу пробяга за миг надпис „Строго секретно — за вътрешно ползване“.

Като служител по сигурността в едно от най-секретните подразделения на въоръжените сили, Ориана беше добре запозната с грифовете на военните документи. „Строго секретно“ например определено класифицираше документа по равнище на сигурност. От друга страна, „за вътрешно ползване“ беше бюрократична безсмислица. На теория нямаше никакъв смисъл да се добавя към документ, който вече бездруго беше класифициран. Но на практика този израз означаваше, че презентацията не е била строго секретна, понеже такава просто не е имало. След като приключеше, никой никога повече нямаше да я споменава, понеже бе показана само за част от секундата в забранената за външни лица заседателна зала.

— Може ли да угасим осветлението? — помоли Зоро.