Дълга нощ в Париж

64

Патрулната кола препускаше по аварийното платно към Порт дьо ла Шапел, където бе принудена да забави скоростта поради задръствания и в двете посоки. Шофьорът най-после успя да влезе в града благодарение на настойчивия вой на сирената и сви по булевард „Малзерб“. Следвайки указанията на старшия полицай до него, той изключи сирената и колата запълзя по притъмнялото платно.

Абади седеше отзад и не вдигаше глава. Беше изцяло погълнат от новата играчка, която му бе връчил неговият началник — смартфон с издирвателни функции, творение на технологичния център към Звено 8200 с название „Навран“. Беше най-бързото комуникационно устройство, с което се бе сблъсквал, и имаше собствена кодираща система. Образът беше ясен и стабилен дори в тъмната кола.

И най-важното, устройството имаше собствена мрежа, независима от прокси сървъра и любопитните оператори на генерал Ротелман. Навран 001 беше представен от синя точка, показваща, че ръководителят на 8200 излита от „Шарл дьо Гол“. Той нямаше да бъде на разположение поне четири часа, преди сили над него да го принудят да спре разследването на новия шеф на Специалната секция, на когото бе дал навран 008.

Устройството на Ориана, навран 012, не бе включено в мрежата. Неговият апарат откри номера на личния ѝ телефон в базата данни на звеното и я издири. Телефонът ѝ беше изключен от един час, а последният му сигнал до клетъчна антена бе изпратен от бреговата ивица на Херцлия, където се намираха големите хотели. Той се запита какво ли би могла да прави там. Не намери отговор.

Отвън ръмеше и прозорците на полицейската кола се бяха замъглили. Той свали стъклото, за да влезе въздух. Самотни пешеходци се щураха сякаш без посока по булеварда. Как стана така, че първото му разследване, след като се бе върнал на служба, беше тъкмо в Париж — град, който никога не бе смятал за ново начало на каквото и да било? Колата бавно зави вляво и той видя Мадлената. Кое момиче бе целувал на стълбите ѝ? Коя жена бе излъгал в някоя от околните сгради? Всичко би било толкова по-просто, ако можеше да се разхожда из парижките улици, без постоянно да чува ехото на някогашните си стъпки и да се оглежда през рамо за призраци от миналото.

Внезапно полицейската радиостанция се събуди.

— Комисарят пита след колко време ще го докарате.

Сержантът вдигна микрофона и бързо пресметна.

— Около половин час.

— Побързайте. Има интересно развитие на обстановката.

Абади отвори очи. Усещаше познато напрежение в гръдния кош, сякаш се подготвяше за лоши новини.

— Какво развитие? Кажете му, че искам да говоря с Леже — каза той и се надвеси напред, готов да грабне микрофона от ръцете на полицая. Но сержантът се подчини.

— Клиентът пита какво развитие има. Иска да говори с комисаря.

Минаха две минути в радиомълчание. Мракът, който ги обгръщаше, изведнъж се вдигна. Пежото се изстреля сякаш от тъмната цев на някакво огромно оръдие сред океана от хиляди ярки светлини на Плас дьо ла Конкорд. Абади не отделяше очи от радиото.

Минаваха покрай градините „Тюйлери“, когато телефонът на шофьора иззвъня. Той погледна дисплея и без да каже дума, подаде апарата на Абади.

— Полковник Абади, толкова мило от ваша страна да проявявате интерес, аз пък си помислих, че сте ме забравили — чу той жизнерадостния глас на Леже.

Абади се опита да звучи колкото се може по-делово:

— Господин комисар, чувам, че имало ново развитие на обстановката. Бихте ли ми казали какво?

— Разбира се, че мога. Все пак вие винаги всичко споделяте, нали?

Не беше въпрос и Абади не отговори.

— Добре де, с кое да започна, с лошите новини или с много лошите?

— Оставям на вас да изберете, господин комисар.

— Първо, имаме още два трупа. Вторият китаец е открит в реката, зад „Нотр Дам“. От пречиствателната станция се обадиха, че е намерен трупът на вашия сънародник Янив Мейдан. Казаха, че бил в относително добро състояние и годен за идентифициране.

Това едва ли беше най-важната новина за момента, но Абади реши да запази мнението си за себе си.

— Този въпрос е от компетентността на представителя на израелската полиция — заяви той. — Нещо друго има ли?

— Ами да, има! — каза оживено Леже. — Възможно е да сме открили вашия израелец, Владислав Йермински. Всъщност не точно сме го открили, понеже не отговаря на телефона си, но сме установили местонахождението му.

— Къде? — попита Абади.

Изтощението и умората, които бе изпитвал само допреди минута, се бяха изпарили; сега цялото му внимание беше насочено към гласа на комисаря, сякаш можеше да повлияе на отговорите му със силата на волята си.

— В Гранд-Отел, много скъп хотел, където не би ни минало и през ума да го търсим. Регистрирал се е днес следобед; смята се, че е в стаята си, но не вдига телефона и не отваря.

— Господин комисар, моля ви, изпратете веднага полицейски коли.

— Нямаме право да се доближаваме до него, консултирах се със съдия-следователя. Не е извършил никакво закононарушение. Помолих хотелската охрана да почукат на вратата му, а ако не отговори, да влязат със служебния ключ под претекст, че са се изплашили за здравето му. Но ние нямаме право да влизаме там.

— Аз имам право. Господин комисар, много е важно.

— Разбира се, ако желаете да отидете в този забележителен хотел, не мога да ви спра — заяви Леже с благодарност.

— Господин комисар, след като бях арестуван от френската полиция и освободен, държа да се прибера в хотела си — усмихна се Абади.

— Прав сте, полковник, а и кой съм аз, че да отхвърля молбата ви? — Леже затвори и почти веднага след това Абади чу гласа му по радиото: — Закарай го в Гранд-Отел на Рю Скриб. Ще го придружиш вътре, но само неофициално. Разрешавам ти да пуснеш сирената.

Очевидно шофьорът бе очаквал това нареждане, защото мигновено направи шеметен завой на 180 градуса и подкара колата с вой на сирена и свирене на гуми право през двора на Лувъра.

— Къде е Рю Скриб?

— До Операта — отвърна учуден сержантът, сякаш му се струваше невероятно, че един полковник може да задава подобни въпроси. — Там, където живее Фантомът на Операта, ако сте гледали мюзикъла.

— Не съм — отвърна Абади, като се опитваше да прогони черните си мисли. — Моля ви, кажете ми, че има хепиенд.

— Какво е хепиенд? — попита философски сержантът. — Това, което за едни е щастие, за други може да е мъка.

Преди Абади да успее да отговори, шофьорът навлезе с остър ляв завой срещу движението в площада пред Операта и със свирене на гуми спря пред входа на хотела.

— След вас, полковник Абади ухили се той.