Дълга нощ в Париж

112

Абади се огледа в мрака. Опита се да си представи възможните маршрути за бягство, скрити изходи, неочаквани решения. Да мисли неконвенционално, както обичаха да се изразяват особено конвенционалните хора.

Беше осъден на смърт. Не само защото китайците искаха да се доберат до телефона на Йермински иначе Абади щеше вече да го е захвърлил след убийците — и не само защото знаеха, че Йермински е разговарял с него. Те искаха да го добавят към списъка на жертвите си, защото неговата смърт щеше да бъде една добра поздравителна картичка до израелското разузнаване, до Израел като цяло.

Аварийният изход водеше към типичен парижки вътрешен двор с три дръвчета, помещение за контейнерите с боклук и входове към съседните сгради. От убийците нямаше и следа, но Абади беше сигурен, че са някъде там, отвън.

Разбира се, можеше да изчака пристигането на френската специална част, която да го изведе. Като човек, следил внимателно разузнавателните доклади за действията на френските сили за сигурност при терористичните атаки в Париж, Абади не гореше от желание да се остави в ръцете им. Освен това убийството на Йермински бе пореден удар върху и без това посредственото представяне на Леже, а той беше единственият, който знаеше къде в този момент се намира Абади.

Къде всъщност се намираше? Той извади наврана и включи приложението с картите. Както и предполагаше, телефонът определи местоположението му на Рю Сен-Беноа, един етаж под равнището на улицата, но не посочи други пътища за бягство, освен металната стълба, по която се бе стоварил трупът на рускинята. Абади превключи на термосензорен режим. Устройството не засичаше човешко присъствие в самия вътрешен двор, но към двора гледаха прозорците на няколко сгради.

От колко ли места можеше да го уцели един снайперист в мига, когато се подадеше навън? Поне от една дузина. А този тип вече бе доказал, че не пропуска нито една възможност.

Нямаше избор, освен да се пробва през главния вход на клуба, който извеждаше на Рю Сен-Беноа, с надеждата, че наоколо ще има достатъчно полиция, за да може да излезе, без да бъде надупчен от куршуми. Докато тичаше надолу по стълбите и после по коридора, той отново се изправи пред трите врати: на тоалетната вдясно, на кухнята — срещу тази на тоалетната, и онази вляво, която водеше обратно към бара.

Сви вляво. Преди още да бе бутнал вратата, навранът започна да вибрира в ръката му.

На дисплея се появиха три зелени точки. Той доближи уреда до вратата, като се опитваше да дешифрира показанията му. Трима души се бяха подредили в редица зад бара, като средният се подпираше на стола, на който Абади бе седял допреди минути. Беше невъзможно да се каже дали червената чертичка до всяка от трите точки обозначава картечни пистолети, снайперски карабини или базуки, но мъжете бяха въоръжени до зъби, а оръжията им бяха ползвани преди по-малко от минута.

Абади се опита да разбере странната позиция, която бяха заели командосите, и си каза, че както при разстрела на блондинката се бяха подготвили за кръстосан огън — един метод, толкова далече от израелската тактика в своята екстравагантност, че той дори не бе обучаван как да противодейства. Навранът извърши няколко операции, които дадоха на Абади по-добра представа за разположението на екипа: китайците ползваха оръжия с топлинно насочване, някаква нова разработка, която уредът не успя да открие в базата данни. Причината да угасят лампите изведнъж му се изясни: те не се нуждаеха от зрение и разчитаха оръжията сами да открият целта по телесната топлина на Абади.

Да попадне в засада бе едно от най-глупавите неща, които опитен военен би могъл да извърши, освен ако не го направеше съзнателно и с необходимото планиране; в такъв случай се смяташе за брилянтен тактически ход, макар и рискован до безумие. Предимството на безумните ходове е в това, че не отразяват числеността на силите на противника, а равнището на страха, който те е обхванал. Абади пое дълбоко дъх и усети как тялото му се отпуска.

Той откри бутилките в огромен фризер в кухнята. Избра една дузина „Перие“. Остави встрани наврана и започна да се облива с леденостудената газирана вода. Изчака трийсетина секунди, докато телесната му температура се стабилизира, после запълзя по конвейера, който доставяше поръчаните от клиентите на бара питиета.

Дансингът — толкова тих, докато няколко десетки мъже и жени танцуваха на него със слушалките си, сега се тресеше от полицейските сирени и виковете, проникващи през люка. Абади си представи формата на бара, за да определи местоположението на стрелеца в средата; нямаше избор, освен да го обезвреди пръв и после да се надява на най-доброто. Видя го: облечен в дрипите на уличен търговец, долепил дясното си око до окуляра на уреда за термично насочване и с електронни слушалки на ушите.

Абади запълзя бавно, оставяйки след себе си диря от ледена вода. Когато достигна на една ръка разстояние от целта, той извади от десния си джоб кена, който бе взел от фризера. Завъртайки металната основа, изчака една минута, докато калциевият оксид се свърже с водата и произведе порция горещо инстантно кафе, „като току-що излязло от машината“, както го рекламираше надписът на етикета.

След като преброи до шейсет, Абади отвори кена и го запрати като ръчна граната към вратата, в която бяха прицелени оръжията на убийците. Моментално от три посоки изтрещяха картечни откоси. Той се хвърли върху най-близкия стрелец, смъкна очилата му с една ръка и с другата изпръска в очите му флакона с лютив спрей на мъртвата манекенка. Уличният търговец залитна напред, ослепен, замаян от болката, а Абади го ритна отзад, за да ускори съприкосновението му с надупчената от куршуми врата. Отекнаха нови картечни откоси, тялото на Ърлан Шън се затресе като парцалена кукла под куршумите и рухна на пода.

На барплота, точно до мястото, където той бе стоял само допреди миг, Абади откри пистолет — китайски N.P.30, но нямаше време да го използва; останалите двама стрелци, объркани и заслепени, бяха насочили оръжията си към него, ориентирайки се по възстановяващата се температура на тялото му.

Той залегна зад бара, докато усъвършенстваните термосензори на мерните им прибори регистрираха едновременно телесната им температура. Картечните откоси бяха дълги и яростни като рояци пчели. Двамата китайци успяха да изстрелят поне по осем куршума един в друг, преди да се строполят на пода. Гилзи хвърчаха във всички посоки и Абади усети как нещо го парна по дясното рамо. Опита се да пропълзи обратно вътре, като се подпираше на левия си лакът, но тялото не го слушаше. А съзнанието му се въртеше като пумпал около оста си. Накрая мракът го обгърна.