Дълга нощ в Париж

51

Ориана се включи към компютъра на Томер. Въпросите, върху които си бе блъскал главата през последните два часа, се появиха върху големия екран в средата на стаята.

Инстинктът ѝ подсказваше да отговори с „да“ и на трите въпроса, след което да се фокусира върху следващия: Как да открием военнослужещия, преди китайците да са се добрали до него? Много ѝ се искаше да се заеме сама с този въпрос, да остане насаме с разследващия на място, който съвсем случайно ѝ се падаше и пряк ръководител. Само те двамата, тя и Абади, евентуално и Рахел, която щеше да пристигне на сутринта с пакет солени претцели. Това ѝ харесваше най-много в нейната професия — че беше в състояние да реши сама и най-заплетения случай.

Но тя бе свикнала и да ръководи хора. Беше свикнала да разполага с времето им, да задава приоритетите, да определя целите им, да споделя съображенията си с тях, да ги насърчава, направлява и мотивира, да им дава пример и да ги наказва, да ги предупреждава и поучава, и още толкова много неща, че понякога се питаше дали всичко това си струва. А в моменти като този ѝ се искаше да работи сама. Само двамата с Абади, евентуално и с Рахел.

Помисли си да изпрати някои от хората си да почиват, но никой от тях не желаеше да пропусне възможността да участва в истинско разследване — първото в Специалната секция, откакто бяха постъпили на работа. И тя ги раздели на екипи: да издирват роднини, съседи на родителите, близки познати, учители по китайски език, все още неоткрити приятели. Всеки разговор започваше с мъглявото: „Обаждаме се от армията“, което си беше самата истина.

Но макар че никой не им отказваше съдействие, те така и не успяха да се сдобият с информация, която да хвърли светлина върху мотивите на Владислав Йермински.

Екипът на Борис се свърза отново с войниците, служили заедно с Йерми в старата му база, този път с напълно различен набор въпроси. Любовният му живот и евентуалната му годеница отстъпиха място на по-екзотични теми като: говорил ли ви е някога за Китай? Чували ли сте го да говори китайски по телефона? Споменавал ли е за приятели китайци? И най-вече: държал ли се е някога странно?

— Желаете ли да добавите нещо, госпожо командир? — попита колебливо Томер и посочи екрана.

Тя се сепна от унеса си и погледна втренчено трите въпроса, които бе записал. В нея напираха още милион. Например защо той и Рахел се обръщаха към нея с „госпожо командир“, а също и как бе открил, че в компютъра ѝ има пробив. Вместо това попита на висок глас:

— Кой иска пица? Отивам в мола.

Всички дадоха поръчките си. Трима искаха пица с черни маслини, двама със зелени, един с гъби и един с ананас; всички останали веднага сложиха вето на ананаса. Ориана търпеливо изчакваше разгорещеният дебат да затихне. Поръчването на храна беше традиция, датираща отпреди назначението ѝ, но тя се възползваше от нея като възможност да си почине от детската градина наоколо. Гласовете на спорещите за съставките на пицата се бяха извисили в кресчендо.

— И така, решаваме: три с маслини и три с гъби — обобщи Ориана.

Тя вече бе научила, че войниците са склонни на компромис само когато бъдат заплашени, че ще ядат пица с гъби. И наистина, Алма моментално протестира и само след минута вече бе изготвила списък, много по-подробен от Задачите за деня; сред поръчките имаше и доста екзотични, като например наполовина с ананас и наполовина с царевица или пък наполовина с ягоди и с двойна доза моцарела.

— Да дойда ли с вас? — попита Томер.

И макар Ориана да се радваше на всяка възможност да остане сама, тя си даваше сметка, че ще ѝ трябва помощ да носи кутиите, пък и да запомни поръчката.

— Хайде, идвай — отвърна тя и го поведе към паркинга.

Чакаха я малко след мемориалната стена, преди завоя. Полицейска кола и цивилен джип; полицаите ѝ дадоха знак да отбие, но когато свали прозореца, към нея се приближиха двама мъже с цивилни костюми.

— Лейтенант Ориана Талмор?

— Кой се интересува?

— Ние сме от Генералната служба за безопасност. Бихме желали да поговорим с вас.

И двамата бяха по-възрастни от служителите на „Шабак“, които познаваше. Единият беше възпълен и носеше кипа. Другият не беше кой знае колко слаб, но въпреки това приличаха на Лаурел и Харди, може би защото и двамата бяха облечени от глава до пети в черно.

— Трябва да занеса храна на хората ми, заети са с важна мисия.

— Няма да ви отнемем повече от петнайсет минути. Можете да оставите колата си и ние ще ви върнем.

— Не мога да отговарям на въпросите ви без разрешение на шефа на Звено осем-двеста.

— Не успяхме да се свържем с него, но имаме одобрението на генерал Ротелман, така че всичко е наред.

Ориана не беше в настроение да спори с тях. Тя даде на Томер списъка с пиците и му каза да продължава.

— Няма да бъде петнайсет минути — заяви тя, когато той настоя да изчака.

После Ориана взе служебния си пистолет от жабката, хвърли един последен поглед към любимата си джунгла от антени и се качи в джипа.