Дълга нощ в Париж

49

Двама от хората ѝ бяха служили като доброволци една година преди официалното си постъпване на наборна служба, така че бяха по-възрастни от останалите. Също и Борис, който бе минал подготвителни курсове, преди да бъде зачислен в звеното. Самата Ориана беше на двайсет и две. Колкото и да пресмяташе, средната възраст на събралите се в кабинета ѝ гравитираше около двайсет и при нормални обстоятелства това не би ѝ пречило, но днес тя имаше нужда от поне един анализатор в екипа си, който да знае нещо за живота.

— Колко от вас са ходили в Париж? — попита тя.

Трима вдигнаха ръце, включително Алма. Петима бяха пътували до Южна Америка, двама до Австралия и, за нейна изненада, двама до Китай преди постъпването си в армията. Нито един не бе ходил в Египет, Йордания или друга арабска държава. Самата тя никога не бе посещавала Париж, но не сметна за нужно да споделя този факт.

Вместо това попита:

— Е, започваме ли?

И те започнаха.

Борис избра Томер за координатор на данните; не беше най-логичният избор, но Ориана го прие като жест на помирение. Алма изяви желание да води протокола и включи компютъра си към огромния екран на стената. Останалите насядаха в кръг на пода. Ориана също седна при тях, но се възползва от старшинството си, за да се подпре с гръб на стената. Шансовете им да спасят ефрейтор Владислав Йермински намаляваха с всяка минута.

Борис подреди бележките си като говорител по новините, преди да направи драматично обръщение към нацията, и пое дълбоко дъх.

— И така, за начало направихме справка в консулската служба на Министерството на външните работи и оттам потвърдиха становището на нашия нов завеждащ секция полковник Зеев Абади, че никой не може да се ожени във Франция без свидетелство за раждане и/или извлечение от Гражданския регистър на Израел, издадено и заверено с печат през последните три месеца преди сватбата. Проверихме отново в Министерството на вътрешните работи и оттам потвърдиха, че изчезналият военнослужещ не е подавал някакви специални заявки до тях, откакто е постъпил на служба. Което поражда подозрение, че Владислав Йермински е отишъл във Франция под фалшив претекст. Въз основа на това смятаме, че трябва да започнем открито разследване и да подадем искане до началника на Южното командване за разпит на свидетели в отдел „Елдорадо“.

— Той никога няма да ни разреши — възрази Алма. — Ще каже, че е дисциплинарно нарушение и че не е наша работа да го разследваме. Най-много да ни допусне да разпитаме заместник-командира по социалните въпроси, кой го е одобрил пътуването му до Франция. Няма да се доберем до нито един военнослужещ от „Елдорадо“, няма да ни пуснат да влезем в отдела. Ще ни кажат, че въпросът е от компетентността на Военната полиция, а не от нашата.

— Може пък наистина да е дисциплинарно нарушение — каза Борис. — Но при конкретните обстоятелства и с оглед важността на отдела, в който служи изчезналият, случаят носи всички белези на пробив в сигурността.

— Началникът на Южното командване е приел молбата ви за сведение. Ще ѝ отговори в съответствие с приоритетите на звеното — изрецитира саркастично Алма. — По официалния ред нямаме никакъв шанс. Случаят или е свързан с китайците, отвлекли израелския гражданин тази сутрин, като в такъв случай е наша работа, или няма нищо общо с това отвличане, следователно е тяхна работа.

— Нужна ли е причина, за да отиде човек в Париж? — обади се Жюли, като повдигна рамене типично по френски. — Може наистина да се е запознал с момиче и да е решил да я последва във Франция, а да е казал, че ще се жени, само за да получи разрешение за задграничен отпуск.

Всичко казано дотук беше много логично, дори зряло, а Ориана определено бе склонна да насърчава дебатите в секцията си. Но сега моментът не бе подходящ за упражнения по пряка демокрация и тя бързо се намеси:

— Борис, знаем ли нещо ново за Владислав Йермински?

— Знаем доста — каза той, обиден, че никой не бе взел насериозно всичките разговори, които бе провел.

— А може ли нещо от наученото да ни бъде от полза?

— Тъй като не знаем какво търсим, няма как да знам кое би могло да ни бъде от полза — отвърна Борис.

— Пробвай все пак — каза Ориана.

Борис въздъхна и отново зачете бележките си:

— Роден преди двайсет и една години в Ашдод, родителите му емигрират поотделно от СССР. Баща му, някога инженер, е работил като техник в ЕЛТА, дъщерна фирма на Израелската въздушно-космическа индустрия със седалище в Ашдод. Преди две години е бил предсрочно пенсиониран. Майка му, счетоводителка в Москва, станала деловодителка в отдел „Образование“ в кметството.

По тона му Ориана можеше да се досети какво мисли за посрещането, устроено на семейство Йермински след пристигането им в Израел, както и за преживяванията на собствените си родители по тази линия.

— Майка му вчера явила ли се е на работа както обикновено?

— Не. Вчера е излязла в едноседмичен отпуск.

— Йерми има ли хоби?

— Родителите му мечтаели той да стане професионален шахматист; баща му всяка вечер го водел да играе в престижна школа. Когато станал на дванайсет, Йерми се записал в шахматен клуб в Тел Авив и баща му почти всеки ден го карал с колата дотам. Някъде в прогимназията Йерми се разбунтувал и отказал да продължи. Оттогава не е играл шах и дори през дългите нощни смени в предишната му база на север. Когато другите войници го молели да изиграят една партия, Йерми винаги отказвал.

Не ѝ бе трудно да си представи колко труд бе погълнало събирането на тази информация. Предвид липсата на практически опит в сложни секретни разследвания екипът ѝ се справяше доста добре. Ориана изпитваше страх от неизбежния момент, когато щеше да каже на Борис, че във всичко събрано от него няма нито една полезна подробност.

— Има ли нещо в младите му години, което да го свързва с Франция?

— Не. Напротив. Когато започнал да учи езици, учителят му препоръчал френски и дори му уредил частни уроци със съответния преподавател, но на Йерми френският му се сторил непривлекателен.

Ориана пое по тази следа.

— Какво имаш предвид с „да учи езици“?

— След безумието с шаха той минал през период, в който сам изучавал езици. Първо няколко славянски езика, после италиански и накрая немски. И така до девети клас, когато и тази мания преминала. По съвет на свой учител, с когото разговарях, се концентрирал върху един език и продължил да го изучава задълбочено.

— И кой е този език?

— Китайски — отвърна Борис. Отговорът му прозвуча победоносно. — След девети клас Владислав Йермински е изучавал само китайски език. И понеже в училището не е имало китайска паралелка, той го е учил сам, от интернет, а баща му го е закарал да си вземе изпита в гимназията в Ритон ле Цион.

— Какъв изпит?

— Матурата. Само десет ученици са държали матура по китайски и той е бил един от тях. Говорих с Министерството на просветата; там всички го помнят. Издържал с пълен отличен, като дори коригирал правописна грешка в теста. Казват, че владеел китайски по-добре от изпитващия.

Ти го знаеш. Това е единственото логично обяснение на фактите, ѝ бе казал Абади. Тя се опитваше да се придържа към фактите, но те се изплъзваха между пръстите ѝ като кубчета лед, разтапяха се и изчезваха един след друг. Хората ѝ все така седяха в полукръг, очаквайки инструкции.

Но тя мълчеше.

Беше 18:25 ч., понеделник, 16 април.