Дълга нощ в Париж

87

Понякога човек бива обзет от смътното усещане, че предстои да се случи нещо лошо. В такава ситуация той прави усилие да провери дали всичко около него е наред — родители се обаждат на децата си, влюбени си пишат есемеси, директори на фирми искат отчета за приходите. Хората си правят кръвни изследвания, пишат завещания, сменят маслото на колите си или пък гледат небето, търсейки знак.

Абади никога не бе разбирал това. Самото усещане му беше ясно, но не и импулсивният стремеж да се установи къде се корени. Каква би била ползата? Нито пък разбираше хора, които ставаха посред нощ, ако чуеха някакъв странен шум в дневната. Ако в дневната не се спотайва враг, най-умно би било да се обърнат на другата страна и да заспят. Ако ли пък врагът е проникнал в дома, едва ли най-умното решение би било да отидат да го посрещнат. Защо смятаме, че познаването на един проблем автоматично води до неговото решение?

До момента — два часа след като бе поискал подробна информация за специализираната акция, одобрена от командващия Звено 8200 — стотици, ако не и хиляди разузнавателни доклади вече трябваше да са тръгнали към него. Докато в действителност в кутията му „Входящи“ нямаше нито един. От всички отдели и звена, към които се бе обърнал, се получаваше един и същ отговор:

НЗД.

НЗД.

НЗД.

НЗД.

Но дори да предположеше, че те наистина нямаха „Нищо за докладване“ — доста неправдоподобно предположение предвид огромния обем данни, които им бе поръчал, — нима нямаше нещо подозрително, едва ли не зловещо в стереотипния лаконичен отговор, изпратен по едно и също време и в една и съща форма?

Нито пък можеше да пренебрегне факта, че бяха минали 45 минути, откакто заместничката му бе поискала разрешение да влезе в отдел „Елдорадо“, без да получи заветното потвърждение от командващия Звено 8200 — същия, който бе разпоредил разследването.

Но каква полза би имало сега да започне да звъни, да изпраща съобщения, да разгадава тайнствената динамика на силите, които се бореха някъде там горе? По-добре да се концентрира върху пътищата за бягство от този така бързо разпаднал се план. А единствената алтернатива, с която разполагаше; единственото средство, което не му бе отнето във вътрешните междуособици, бушуващи на хиляди километри от Париж; единственият човек, който бе в състояние да му помогне да издири Йермински, без да прибягва до услугите на израелското разузнаване — това беше един френски комисар пред пенсия, не притежаващ каквито и да било технически познания, който всеки миг можеше да бъде уволнен.

Леже изслуша молбите на Абади и се опита да му отговори, доколкото позволяваха способностите му. Той бе смръщил вежди в състояние на върховна концентрация. Но накрая заместникът му — учудващо бодър в този час на нощта — даде ясен отговор: френската полиция няма възможност да прехваща имейли, текстови съобщения и телефонни разговори от някой хотел, без да се обърне за помощ към контраразузнаването, което едва ли щеше много да се засили да ѝ помага.

— Френската полиция се занимава само с полицейска дейност на територията на Франция — каза той с извинителен тон.

Какво можеше да направи Абади? Той се почувства като човек, който няма свой център на тежестта, който съществува единствено в рамките на обстоятелствата. Принуден да върши онова, което животът го принуждава да върши — да чака отговор, който така и не идва, да чака някого, който не се явява, да чака да се случи нещо, което не се случва.

— Per angusta ad augusta — каза Леже.

Абади го изгледа недоверчиво.

— Какво?

— Латински. Цитат от Виктор Юго, мисля.

— Но какво означава?

— „През трудности към голям успех“. Това е девизът на Тайните служби във Франция.

— С оглед на положението, в което сме изпаднали, господин комисар, аз бих се задоволил и с малък успех.

— Може би малкият успех не е далече — прекъсна ги заместникът. — Дежурният офицер от отдел „Измами“ иска да говори с нас. Било нещо във връзка с Гранд-Отел.

Отдел „Измами“? Леже бързо се прекръсти. Нека светците ни закрилят, мъртвите да ни служат. И бог да ни помага.

Беше 1 ч., вторник, 17 април.