Дълга нощ в Париж

33

Втората по ранг в империята на Мин седеше в кафене „Брез“. В рамките на организацията тя носеше името на Хъ Сянгу — единствената жена измежду осемте китайски божества. Митичната ѝ съименница беше обезсмъртена, след като бе погълнала слюда, поднесена от ангели. За себе си Хъ Сянгу знаеше много добре, че е смъртна. Затова си поръча салата и газирана вода.

Беше си избрала по навик място с гръб към стената, откъдето можеше да наблюдава входа на заведението. През стъклената врата виждаше как бодигардовете ѝ се сменят на тротоара отпред, хвърляйки дискретни погледи към елегантно облечените жени, влизащи и излизащи от многобройните бутици. Хъ Сянгу беше учудена. Тя знаеше, че кафенето се намира в сърцето на Еврейския квартал, но досега не бе видяла човек, който да прилича на евреин. Определено не бе видяла нито един, който да прилича на единствения евреин, представляващ интерес за нея в момента — военнослужещия от Звено 8200 Владислав Йермински, известен още като Йерми.

Бе довела със себе си седемнайсет мъже. Вчера ѝ се бяха сторили твърде много за мисия като тази, но сега, след провала, ѝ се виждаха недостатъчно. Беше изпратила десет души да претърсят всички хотели и хостели — задача, изискваща значително по-голяма жива сила. Трима бе оставила да наблюдават израелското посолство и още трима — да обикалят из терминала на „Ел Ал“ на летище „Шарл дьо Гол“.

Сега нямаше кого да прати да помогне на Ърлан Шън. Тя си помисли дали да не му нареди да зареже онези двама некадърници, но Мин не обичаше недовършената работа. Никой не можеше да каже какви други глупости можеха да натворят двамата. Вече бяха разклатили позицията ѝ в организацията. Нейният работодател бе изградил могъща империя в сенките и бе избрал да остане там. Служителите му трябваше да носят резултати, в противен случай можеха да не доживеят да се поучат от грешките си.

Тя се взря в дисплея, за да проучи мястото на екзекуцията. Може би имаше правдоподобно обяснение за решението им да не продължат към тайната квартира — например някак си бяха научили за провала на мисията и се бяха уплашили. Но имаше и друго, макар и не толкова вероятно обяснение — например израелците от самото начало да са ги надушили и да са ги наели да работят за тях.

Когато бе дала на Ърлан Шън зелена светлина да пристъпи към разчистване на следите, тя се бе отказала да разследва причините, поради които двамата бяха изоставили първоначалния план. Имаше и други ползи от решението ѝ: Ърлан Шън щеше да бъде свободен да издири и неутрализира Йермински, с което щеше да заличи единствената улика на френската полиция. И още нещо: така щеше да изпрати ясен знак на израелците, че не се шегува.

Тя претегли евентуалните вреди от операцията и заключи, че те ще са минимални: поредно оскърбление за френската полиция, което може би ще ги накара да удвоят усилията си, но ефектът ще бъде пренебрежим. Какво щяха да предприемат? Да поставят повече полицейски заграждения? Да спират повече азиатци за случайни проверки?

Всъщност вероятно щеше да се случи точно обратното: обезвреждането на двамата убийци щеше да се възприеме от френските власти като потвърждение на позицията им, че става дума за уреждане на сметки между гангстери, в което не си струва да се месят. За хората от бранша това беше любимият вид развръзка — успокояваше зрителската аудитория, като създаваше впечатление за самоизяждане в престъпните среди, т.е. знак за божията намеса.

Успокойте се, скъпи мои буржоа, каза си тя и натисна бутона, давайки зелена светлина. Заповедта стигна до Ърлан Шън от другата страна на реката. Моментът беше перфектно избран: точно когато салатата ѝ пристигна на масата.