Дълга нощ в Париж

105

Като не спираше да ругае Европа и Франция в частност, Мин излезе от сградата и се върна в черната си лимузина.

Намираше се на най-големия бизнес терминал в Европа, ако не и в целия свят. Пред сградата на летище „Бурже“, северно от Париж, спираха една след друга лимузини и хората, които слизаха от тях, бяха от онези, чието време беше достатъчно ценно, за да отговарят на критериите за членство в клуба: изпълнителни директори на корпорации, кинозвезди, руски олигарси, държавни глави, пътуващи инкогнито, обикновени разглезени милиардери. Не повече от десет минути минаваха от пристигането до заминаването им.

И все пак Мин не получаваше дължимото уважение. Не му беше разрешено да излети веднага. Осем часа. Според досадните трудови закони във Франция пилотите трябва да почиват осем часа след междуконтинентален полет. Тъй като бяха пристигнали от Макао през Франкфурт преди четири часа, пилотите му не можеха да излетят преди обед. Той можеше да пилотира сам боинга си, но му трябваше и втори пилот. Мин предложи подкуп на служителката, но тя отказа и му предложи да наеме френски пилот от предварително одобрен списък.

Мин изрита шофьора си, който не отвори вратата достатъчно бързо, и се качи в лимузината. Там включи защитения модем в конзолата и прегледа съобщенията си. Единственото хубаво нещо, което Хъ Сянгу бе свършила преди смъртта си, бе, че бе пуснала опашка на комисар Леже. Французите щяха да ги отведат до Йермински. „Гледай огньовете на другия бряг на реката“ съветваше настолната му книга. Комисарят сигурно беше изтощен. Абади сигурно беше изтощен. Сега му беше времето.

Може би французите бяха прави и пилотите му също бяха изтощени. Нямаше смисъл да оспорва законите им. И нищо нямаше да изгуби, ако изчакаше със скъпоценната лента „Ухер“ до обед. Той изпрати заповед на Ърлан Шън и се върна в терминала да подаде новия летателен план. Отговарящ на правилата.

Този път шофьорът отвори светкавично вратата.