Дълга нощ в Париж

50

Ако човек можеше да види Рю Рабле от птичи поглед, щеше лесно да забележи Чико да марширува с бърза, макар и леко спъната крачка към посолството. Рижата му коса беше също толкова уникална, както и баркодът на служебния му бадж и дистанционното на колата му. Но най-вече походката му го издаваше. Дори да се движеше по съвсем различна улица, в друг град и друга държава, всички — от военно разузнаване до частна детективска агенция — щяха да го познаят по походката.

„И какво от това? — би попитал вероятно Чико. — Аз нямам какво да крия, нека ме следят колкото си искат“.

Но Чико не си задаваше такива въпроси, защото знаеше отговорите им, те бяха загнездени някъде дълбоко в съзнанието му. В този момент той беше зает с придвижването напред и с показването на баджа си на дежурните, които му отдадоха чест и вдигнаха бариерата. Дежурните не отметнаха името му в системата, защото Чико имаше безсрочен пропуск за достъп до сградата — малък жест, който пестеше време и подхранваше илюзията му за свобода и лична неприкосновеност.

Една малка уличка като Рю Рабле генерира над милион единици информация всеки час, като всяка от тях се документира, предава по веригата, архивира, каталогизира, класифицира и анализира. Не само появяването на Чико на улицата, но и всеки разговор, проведен от телефоните в посолството, всеки имейл, изпратен от компютрите му, всяка трансакция с кредитна карта на павилиона за сандвичи на ъгъла, всеки регистрационен номер на всяка минаваща кола — милиони единици информация на час. А онези по високите места изискват не милиони, а милиарди.

Чико знаеше всичко това, но не му обръщаше внимание, така че, когато срещна отговорника по сигурността на посолството, който тъкмо бе излязъл от сградата за една цигара, той се отправи към него и каза:

— Открили са го. Сега го водят при Леже в Дирекцията на полицията. Бил е при майка си, в един еврейски квартал в предградията.

— Кой, онзи Абади ли?

— За теб е полковник Абади.

— Полковник, дръжки. От самото начало знаех, че е намислил нещо. Какво смятат да правят с него?

— Не знам — отвърна Чико. — Но те явно много са държали да го спипат. Боях се, че може да арестуват и мен, но явно са търсили само него.

— Той още ли държи на смахнатата си теория, че са възнамерявали да отвлекат друг израелски гражданин?

— Мисля, че да. Получил е пълния списък с пътниците от служителя по сигурността на „Ел Ал“ без мое знание.

— Освен това напусна секретната секция тук минута след като си проведе разговора, също без твое знание.

— Не е моя работа да се занимавам с тия неща, а твоя — запротестира Чико.

Сякаш събуждайки се от сън, отговорникът по сигурността хвърли угарката си и каза:

— Не е редно да говорим на такива теми отвън.

Двамата тръгнаха към сградата на посолството.

В отсрещната сграда, в наетия само преди три часа офис, китайският радист издърпа антената обратно вътре, свали тримбъл модула и още веднъж прочете изреченията, които се бяха изписали на екрана за автоматичен превод. Не разбираше много добре казаното току-що пред израелското посолство, но онова, което разбра, бе достатъчно, за да натисне бутона на радиостанцията, която му бяха оставили.

В огромния басейн на хотел „Молитор“ Хъ Сянгу работеше върху движенията си, които си оставаха също толкова прецизни, както и някога.

Тя изглеждаше в перфектна форма. Оттласкване с краката, замах с ръцете, вдишване. Оттласкване с краката, замах с ръцете, вдишване. Оттласкване с краката, замах с ръцете, вдишване. Нищо не беше по-трудно от бътерфлая, тъй като беше много лесно да пропуснеш момента, за да вдишаш. Броейки съсредоточено дължините, тя напредваше неумолимо, дължина след дължина, вдишване след вдишване.

Спиращо дъха красив, басейнът фигурираше в списъка на историческите паметници на Париж. Беше дълъг петдесет метра и тя бе твърдо решена да подобри собствения си рекорд за брой дължини.

Но когато пипна стената и понечи да се обърне за поредната, двайсет и трета дължина, тя видя бодигарда си да ѝ прави знаци, хванал в ръка радиостанцията, която му бе поверила.

— Ръководителят на Трети екип смята, че е открил нещо — каза той, подавайки ѝ халата.

Хъ Сянгу се оттласна припряно с крака и се издърпа нагоре по стълбичката. Отблъсквайки ръката му с халата, тя се взря в устройството, като се опитваше — капеща и потръпваща от хладния въздух — да намери смисъл в записания диалог:

Тя не се съмняваше, че е важно, но освен това беше и напълно неразбираемо. Може би не беше добра идея да разчитат за такава отговорна мисия — или за каквато и да било мисия — на алгоритъм за машинен превод.

„Каква съкровищница? — тропаха яростно пръстите ѝ по клавиатурата. — Кой е махнат и откъде? Кой кого е арестувал?“

Отговорът дойде почти мигновено:

„За момента не е ясно“.

„А кой е полковник Абади?“

От екипа ѝ отвърнаха, че в централната база данни имало файл под това име, но човекът не би трябвало да е на активна служба, затова ще проверят пак.

Тя въздъхна отчаяно. Както винаги в подобни ситуации, се запита къде ли е Ърлан Шън и се сети, че го бе пратила да се погрижи за онази глупава блондинка, прелъстила погрешния израелец.

„Кога пристига подкреплението от Лондон?“ — попита тя ръководителя на екипа.

„До десет минути трябва да кацнат“ — написа той в отговор.

„Водят ли преводач от иврит?“

„Да, госпожо командир, двама“.

„От летището ги отведете направо при екипа до посолството и нека чуят записа. Колко скоро да очаквам нормален превод?“

„След по-малко от час“ — предположи ръководителят на екипа.

Хъ Сянгу кликна за потвърждение, подаде радиото на бодигарда си и отново се гмурна в басейна. Оттласкване, замах, вдишване. Движенията ѝ вече изглеждаха далеч по-малко прецизни и значително по-нервни.