Дълга нощ в Париж

24

Дълго време Йерми виждаше само ниви.

След половин час в полезрението му попаднаха скучни офис сгради и грозни молове. Едва когато автобусът слезе от магистралата, той видя и жилищни кооперации; изглеждаха точно така, както си ги бе представял красиви и еднообразно аристократични. Йерми си каза, че най-после са навлезли в Париж.

Заваля дъжд. По тротоарите внезапно се появиха истински французи — мъже с дълги шлифери, стройни момичета с високи токчета, стилни възрастни дами с пудели. Всички бяха с чадъри, сякаш някакъв божествен ред се грижеше да ги предпази още от първите дъждовни капки.

Той нямаше представа къде го отвежда този автобус. Взел го бе от изхода на терминал 2А, за да избегне среща с полицаите наоколо. Автобусът беше бял и с логото на летището; много пътници се качиха на него и Йерми ги последва. По всичко личеше, че той е единственият израелец сред пътуващите. Плати билета на шофьора като всички останали, остави куфара на рафта за багаж като всички останали и като всички останали седна до прозореца. Единствено свитият на топка стомах го отличаваше от другите пътници.

Дъждът вече плющеше по стъклата на прозорците. Пешеходците тичаха към кафенетата, които бяха големи и осветени. Йерми започна да различава туристите, сами и по двойки, също така объркани като него. Автобусът навлезе в малки тесни улици и от прозореца той вече виждаше бизнесмени, издокарани с леки пролетни костюми в жизнерадостни цветове. Такситата бяха бели, автобусите зелени, а фаровете на колите светеха в жълто. Всичко останало беше сиво.

Автобусът зави рязко в някаква тясна уличка, като се опитваше да заобикаля локвите около скупчените под тентите на кафенетата и магазините пешеходци. Йерми избърса с ръка запотения прозорец и се загледа във витрините; магазините бяха луксозни, това бе повече от очевидно — безкрайно море от дантели, бижута и всякакви други маркови стоки, включително един голям магазин на „Фаберже“, който би зарадвал баба му и дядо му, в чиято домашна библиотека в Ашдод имаше цял рафт с книги, посветени на изчезналите скъпоценности на царя.

Междувременно тясната уличка се бе вляла в широк булевард, изпълнен с повече хора, отколкото бе виждал събрани на едно място през живота си. По торбите, които носеха, той се досети, че това е булевардът с големите универсални магазини — онези, за които баба му толкова много му бе разправяла. Инстинктивно опипа предния джоб на панталона си, издут от парите, които тя му бе дала за пътуването.

Автобусът бавно зави наляво по кръгово кръстовище и малко след това спря. Шофьорът отвори задната врата и пътниците се втурнаха към багажното отделение, сякаш всеки се боеше, че тъкмо неговият куфар ще изчезне в суматохата. Последен слезе Йерми. Стисна в едната си ръка дръжката на куфара, а с другата побутна назад качулката на подплатеното си военно яке.

Той се намираше на малък площад, който според табелата носеше името на руския балетен импресарио Сергей Дягилев. Опита се да приеме това за добър знак, макар да не знаеше накъде да тръгне. Каза си, че универсалните магазини са останали назад, което означава, че право напред би трябвало да е Операта. Той пресече улицата и направи няколко крачки в същата посока, като разсеяно поглеждаше към витрините на скъпите магазини. От рекламен плакат за кафе в капсули, закачен на една от тях, го гледаше Джордж Клуни.

Наоколо имаше много хотели, но изглеждаха твърде долнопробни и Йерми се съмняваше, че ще разполагат с технологията, която му бе нужна. Продължи да върви напред и не след дълго вляво от себе си видя някакво здание, чудовищно както по размер, така и по грозота. Йерми предположи, че бе стигнал до задната фасада на Операта. Площадът отпред беше празен в дъжда. От двете страни на улицата се издигаха хотели.

В първия хотел рецепционистът го огледа от глава до пети и с убедителен тон го уведоми, че, за съжаление, нямат свободни стаи.

Той пресече улицата към следващия, чието фоайе беше по-голямо от самата Опера. Около него се чуваше глъч на много езици, сред които руски и дори иврит. Всички работещи на рецепцията бяха жени, което увеличаваше значително шансовете му.

Рецепционистката го изгледа с интерес, граничещ с умиление, когато ѝ обясни, че няма кредитна карта. След консултация с началник-смяната тя се върна при него и му предложи разумен компромис: при тези обстоятелства и предвид факта, че няма резервация, хотелът е готов да му предостави стая, но срещу предварително заплащане, дори само за една нощ. Жената преснима паспорта му и предложи да му помогне с попълването на формуляра. Тя преписа името му буква по буква от паспорта: Владислав Йермински. Гражданство: израелско. Възраст: двайсет и една години. Той ѝ продиктува адреса и пощенския си код. Цел на посещението: бизнес? Почивка? Друго? Бизнес, отвърна той. След като ѝ наброи половината от парите си — двеста и петдесет евро, — той получи ключа от стая №5508. Както се бе надявал, ключът беше електронна карта с 32-битов код. Детска игра.

Стаята беше по-малка, отколкото бе очаквал за такава цена, но предлагаше възможност за включване към хотелската мрежа, а за него само това имаше значение. Завесите бяха широко отворени и от тях се виждаше предната фасада на Операта с разните позлатени гръцки божества. Телевизорът беше включен и от него се чуваше някаква особено дразнеща вариация по Чайковски.

Йерми потърси дистанционното и натисна бутона. Музиката отстъпи място на истеричен репортаж на френски, илюстриран със снимка на самолет с цветовете на „Ел Ал“ и надпис с огромни червени букви: ОТВЛИЧАНЕТО НА „ШАРЛ ДЬО ГОЛ“. Без да отделя очи от екрана, Йерми понечи да седне на леглото, но краката му бяха престанали да го слушат. Той се свлече на пода, вперил поглед в изображенията на китайците и блондинката. Трябваше да обмисли новата информация.