Ответен удар

Глава 7

Белият Дом

Президентът Джек Рътлидж подкани с ръка шефа на канцеларията си Чарлз Андерсън да влезе в Овалния кабинет и му направи знак, че почти е приключил телефонния си разговор.

- Да, Ваше Височество, осъзнавам това. Оценяваме неимоверните ви усилия да държите под контрол военизираните групировки в страната си. Вашата помощ в борбата с тероризма е безценна. Искам да ви уверя, че изясняването на този случай е един от основните ми приоритети и ние няма да оставим нещата така.

Президентът направи пауза и продължи:

- Чух този слух и разбирам защо хората ви са ядосани, но ще повторя пак, че една история винаги има две страни. Ще се разровим и щом открием истината, ще ви информирам. Гарантирам ви, че сме се заели с това много сериозно.

Президентът отново направи пауза и отговори:

- И аз ви благодаря за отделеното време. Дочуване, Ваше Височество.

Когато затвори телефона, той се обърна към Андерсън и каза:

- Пълен кошмар. Това е шестото обаждане на арабски държавен глава за днес. Знаеш ли как там наричат случилото се? „Мелето на Ал Карим“.

- Да, и аз го чух - отговори Андерсън. - Не е много оригинално, ако питате мен.

- Оригинално или не, това е голям удар по репутацията ни. Мюсюлманите имат изключително дълга историческа памет, Чък. Много по-дълга от нашата. Кръстоносните походи са пресен спомен в съзнанието на мнозина от тях, сякаш са се случили преди седмица. И всичко това става непосредствено след скандала със затвора Абу Гариб. В техните представи всичко това се е случило все едно преди десет минути.

- Абу Гариб беше голям гаф. Без съмнение. И тази работа с „Ал Джазира“ има потенциала да се превърне в нещо още по-лошо…

- Потенциал ли, Чък? Нямам представа как изглеждат нещата от твоята камбанария, но тази работа не просто има потенциала да се превърне в нещо по-лошо. Това е катастрофа. И то грандиозна.

- Признавам, че не изглежда добре, но искам да ви напомня, че както вие сам казахте, още не разполагаме с всички факти.

- Войникът е американец. Това е единственото, което има значение - каза президентът. - Не водим тази война срещу тероризма във вакуум. Всяка наша крачка се следи от целия свят. Всяко наше действие има безброй последици. Отнема ни години да постигнем някакъв реален напредък в този регион и само няколко мига, за да го изгубим.

- Съгласен съм - отвърна Андерсън, - но въпреки дългата историческа памет на мюсюлманите, не мисля, че Съединените щати са длъжни да носят на врата си бремето на кръстоносните походи. Америка дори не е съществувала през XI век. Тези походи са били предприети от Европа.

Президентът се облегна на стола си и погледна към тавана:

- Няма значение. В тяхното съзнание ние сме продължение на Европа. Всичко, което прави Западът, независимо дали става дума за Европа или Америка, е взаимосвързано. Седем минути или седем века - за тях това е без значение. Те ни виждат в едни и същи краски. Отчайващо е, но начинът на мислене на тези хора не е като нашия.

- Никой няма нашия начин на мислене. Ние притежаваме неповторим дух и точно той прави Америка уникална. Свободата, демокрацията, човешките права… и готовността ни да употребим сила, когато се налага, за да опазим тези идеали - това е определящо за нас. Хванете, който и да е мъж или жена от някоя улица в Близкия изток и им дайте възможност да изберат дали да останат в родината си, или да започнат живота си от нулата в САЩ с правата и свободите, полагащи ни се по закон, и те винаги ще изберат добрата стара Америка. Може да горят знамето ни за пред камерите, но им хвърлете шепа зелени карти във въздуха и те ще започнат да се избиват, за да се докопат до тях.

- Чудя се какво ли смята да прави „Ал Джазира“ с този видеоматериал - каза президентът, като отново насочи погледа си към шефа на кабинета.

- Темата с „Ал Джазира“ изобщо не ми се подхваща. Дори да идем там и да им раздаваме одеяла, лекарства и корани с позлатени корици, пак ще намерят начин да ни очернят.

- Напълно си прав - съгласи се Рътлидж, - но липсата на журналистическа почтеност в „Ал Джазира“ е тема, която вече ми е дотегнала. За какво искаше да говорим?

- Предполагам, че разговаряхте с принц Абдула? - поинтересува се Андерсън.

Президентът кимна с глава.

- А слухът, за който споменахте, е, че човекът, пребит от нашия войник, е обикновен продавач на плодове, нали?

Президентът отново кимна.

- Е, вече не е само слух. Той действително е обикновен продавач на плодове.

- Фантастично - вдигна саркастично ръце президентът и се изправи зад бюрото си. - Нямаше как да е някои терорист от списъка с най-търсените, нали? Би било твърде лесна Не можахме да отстраним от сцената някои известен наемен убиец, за да засилим доверието към нас в района!

- Дори човекът да беше известен терорист, струва ми се, от външнополитическа гледна точка, надали бихме желали събитието да бъде заснето от камери - отговори Андерсън, наблюдавайки крачещия напред-назад президент.

- Знаеш какво имам предвид. Доверието към нас там е толкова крехко, че е достатъчно да го вдигнеш срещу електрическа крушка, за да видиш, че направо прозира. Говорим за това, че сме справедлива нация - нация, която спазва законите. Страна, в която хората са невинни, докато не се докаже вината им. Но това са само думи, нали? А кое е по-красноречиво от думите?

Образите. А кои образи се гледат по целия свят от всеки, който си е включвал телевизора през последните осем часа? Тилът на американски войник, който смазва от бой иракски зарзаватчия.

Каква сцена. Все едно са ги подбирали на кастинг. Униформен американски редник и типичен местен гражданин с тюрбан на главата за по-голяма правдоподобност.

- Всъщност нарича се куфия, сър, а не тюрбан. Има разлика.

- Зная, че има разлика. Няма нужда да ми казваш - изръмжа Рътлидж. - Гледал съм репортажа.

- Разбира се. Извинете, сър.

- Искам да кажа, че няма да минем само с приказки. Ще трябва да проверим всички. От най-низшия редник до хората, работещи в тази сграда. По дяволите! Да се случи точно когато нещата тръгваха в правилната посока.

Андерсън изчака президентът да се успокои и каза:

- Може би има една информация, която би могла да е благоприятна за нас в тази ситуация.

Рътлидж спря да крачи и повдигна вежди:

- Сериозно? И каква е тя? Да не искаш да ми кажеш, че побоят всъщност е бил самоотбрана? Може би търговецът на плодове е продавал развалени фурми? Защото ако е така, то тогава всичко е наред, нали? Щом този човек е дръзнал да продава развалени фурми, то тогава е ясно защо сме извадили боксовите ръкавици. Бог ни е свидетел, че не сме нация, която търпи развалени фурми. Господ да е на помощ на онзи, който се опита да ни ги пробута.

Шефът на кабинета знаеше, че президентът е на крачка да избухне в неудържим гняв и реши да стъпва много леко:

- Сергията на търговеца не е никак близо до мястото на инцидента. Всъщност, оказа се, че се намирала в другия край на Багдад. По време на побоя той щял да е на работа, ако не бил платил солидна сума на един от братовчедите си, за да го замести.

- И защо го е направил?

- Защото някой друг му е платил още повече, за да си вземе почивен ден и да се навърта на около две пресечки от тържището на Ал Карим.

- Кой? И защо?

- Иракските сили за сигурност се опитват да изкопчат информация от него, но той твърди, че не знае нищо - отвърна Андерсън. - И преди да вмъкнете някоя забележка по повод ефективността на иракските сили за сигурност, имайте предвид, че те са дошли почти веднага на място и са отстранили екипа на ,,Ал Джазира“, преди да успее да заснеме лицето на нашия войник. Имаме късмет, че са го снимали в гръб.

- Кого го интересува, дори да му бяха хванали лицето в кадър? Нали са заснели парчето плат със звезди и ивици на ръкава му с размери два на три инча - отбеляза президентът, който още не беше убеден, че в цялата тази катастрофа има нещо позитивно. - Това им е било достатъчно.

- Вярно е - съгласи се Андерсън, - но фактът, че лицето не се вижда, определено ще ни спечели още малко време. - Време ли? Време за какво? Време, през което да се надява, че тази история ще заглъхне? Хич не разчитай на това. Станалото не е нещо, което можем да потулим. Не можем да се оправдаем с незнание. Хората са вбесени, Чък. Целият мюсюлмански свят се е вдигнал на оръжие. Те приемат случилото се като пряка атака срещу исляма и буквално жадуват за кръв. Поне четири правителства от региона отправиха молба да им предадем войника веднага щом го идентифицираме, за да бъде съден според ислямските закони. Не стига, че всеки незначителен имам от ислямския свят е издал фетва срещу него и срещу американските военни и Съединените щати като цяло, но някои от тях призовават Международния трибунал в Хага да съди човека за военни престъпления.

- Е, ако мюсюлманите искат да съдят нашия войник, ще трябва да се наредят на опашка, защото демократите от Капитолия вече настояха да се проведат изслушвания в Сената.

Президентът отново седна на стола и потърка слепоочията си с длани:

- Защо ли не съм учуден?

- Все пак сме в изборна година.

- И да не беше изборна година, все същото. И ние щяхме да ги атакуваме, ако те бяха на власт. Твърде пикантно е, за да се подмине просто така.

Той вдигна очи и попита:

- Кой е начело на атаката?

- Хелън Кармайкъл - отвърна Андерсън. - Нещо повече, иска изслушванията да се излъчват по телевизията.

- Защо ли и това не ме учудва?

- Не би трябвало. Тя търси начини да натрупа точки пред партията си, преди изборният екип на губернатора Фарнсуърт и Националният комитет на демократите да решат окончателно кой ще бъде подгласникът в листата им. Изненадващото обаче е, че тя инициира изслушванията в качеството си на член на Сенатската комисия по разузнаването.

Това вече изненада Рътлидж.

- Комисията по разузнаването? Това няма нищо общо с тях, дявол да го вземе? Защо не прехвърли изслушванията в Комисията по въоръжените сили?

- Защото според нас е надушила кръв във водата.

- Естествено, че е надушила кръв във водата. Ние кървим. Оттук нататък ислямските фундаменталисти ще използват непрекъснато видеоматериала на „Ал Джазира“ като успешен инструмент за вербуване. Хиляди мюсюлмански юноши, които иначе не биха влезли в редиците им, ще си задават въпроса: „Ами ако онзи американски войник беше пребил някого, когото обичам и на когото държа?“ Поднесохме им повода на тепсия. Ще ни трябват десетилетия, за да възстановим позициите си. Но това все пак не обяснява какъв интерес би могла да има Комисията по разузнаването към случая.

- Може би ще промените мнението си, когато разберете кой е американецът в репортажа на „Ал Джазира“ - вметна Андерсън.

Президентът се наведе напред.

- Къде се намира той сега? При военните? Те знаят ли кой е?

- Не е при военните и те не знаят кой е.

Рътлидж зачака, но след като Андерсън не каза нищо повече, умът му започна да претегля възможностите:

- Предполагам, че този човек не е свободен наемник, от чиито действия бихме могли да се дистанцираме под благовиден предлог?

- Нямаме такъв късмет. Ако беше наемник, всичко до сега да е приключило.

- Тогава е оперативен агент, тика ли?

Андерсън кимна.

- Член на елин от отрядите за преки действия, упълномощени от Департамента по отбраната и Белия дом.

- От ЦРУ ли е?

- Не мисля, че е добре да знаете пешо повече на този етап. Има опасност Кармайкъл да започне да издава призовки и несъмнено на една от тях ще е изписано вашето име.

- Моето име? Но защо, по дяволите?

- В момента самолетът С 130, с който го превозваме, е на път към военновъздушната база ,,Андрюс”. Ще кацне по-късно вечерта. На сутринта ще се проведе подробен разбор на инцидента и след това ще дойда при вас да поговорим. А междувременно ви препоръчвам да стоите настрана от всичко това.

Рътлидж познаваше шефа на кабинета си от достатъчно дълго време, за да се довери на преценката му. Да предпазва президента от непредвидени политически последствия беше част от работата на Андерсън.

- Само до сутринта и нито минута повече - каза - Рътлидж - А Кармалйкъл знае ли, че човекът е при нас?

- Не мисля. Още не - отвърна Андерсън.

- Знае ли кой е той?

- Заловила се е сериозно със случая и обръща всеки камък по пътя си.

- Е, щом човекът е при нас, трябва да поемем инициативата и да контролираме развитието на тази история. Не ме е грижа за изборите. Не може заради тях да заложим авторитета на президентството. Ще постъпим както трябва. Ако се наложи оперативният агент да се жертва в името на всички, значи точно това ще направи - отсече президентът.

Андерсън поклати глава и се присегна към вибриращото на хълбока му “Блекбъри”.

- Може да размислите, щом разберете за кого говорим.

- Искаш да кажеш, че познавам този човек?

Андерсън не отговори. Беше твърде зает да чете полученото съобщение.

- Чък, зададох ти въпрос - настоя президентът. - Познавам ли този човек?

Шефът на кабинета вдигна поглед и отвърна:

- Извинете господин президент. Ще трябва да продължим разговора по-късно. Наложително е да се явите незабавно в заседателната зала.