Ответен удар

Глава 24

Дърам, Англия

Семейство Уиткоум живееха в малка селска къща във викториански стил точно до студентския комплекс на университета Дърам. Пътуването отне повече от шест часа и макар Харват да беше изкушен да си открадне малко време за дрямка в колата, не можеше да рискува. И двамата трябваше да си отварят очите за полицейски патрули.

Когато Джилиън навлезе с миниатюрния си автомобил „Ем Джи” в настланата с дребен чакъл алея на семейство Уиткоум, Харват я огледа бегло на бледата светлина, хвърляна от прозорците на къщата. За пръв път имаше реална възможност да обърне внимание на това колко е привлекателна. Тъй като полицията щеше да търси жена със стегнат кок, той ѝ предложи да си разпусне косите. Това неимоверно много промени външния ѝ вид. Гъстите, червеникавокестеняви къдрици падаха немирно върху раменете ѝ, като значително смекчаваха чертите ѝ и подсилваха контраста между тъмнозелените очи и почти прозрачната бяла кожа. Сега Джилиън Алкът приличаше много по-малко на превзетата старомодна учителка, за каквато я бе взел Харват, когато излизаше от „Аби колидж“.

Щом стигнаха до покрития вход, Харват надникна през пердетата и забеляза, че въпреки късния час и двамата съпрузи бяха будни и ги очакваха. Джилиън почука и без да дочака отговор, влезе.

Ванеса Уиткоум, стилна около шейсетгодишна жена с платиненобяла коса до брадичката и дизайнерски очила, ги посрещна в коридора.

- Слава богу, че успяхте да дойдете. Добре ли си, мила? - попита тя. Джилиън и я прегърна силно. - Съобщението ти така ни разтревожи! После видяхме новините. Знаеш ли, че в Лондон е имало престрелка? Търсят жена, която би могла да ти е сестра близначка. Приликата е крайно необичайна.

- Не е необичайна - намеси се Алън Уиткоум, висок мъж с едро телосложение и посивяла коса, който изглеждаше с няколко години по-възрастен от жена си.

Той измери с поглед Харват и без да отделя очи от него, попита Джилиън:

- Нали ти си заснета от камерите? А това е мъжът, който беше с теб. Човекът с пистолета. Него търси полицията, нали?

- Алън - умолително започна Джилиън, която по време на пътуването най-сетне беше решила да се довери на Харват. - Изобщо не е каквото мислиш. Скот спаси живота ми.

Уиткоум не знаеше дали да ѝ вярва и по лицето му се изписа объркване.

- Сериозно говоря. Ако не беше той, нямаше да съм тук с вас сега. Всъщност нямаше да съм никъде. Трябва да ми повярвате.

Харват подаде ръка на Уиткоум.

Алън хвърли предпазлив поглед към протегнатата ръка, сякаш преценяваше колко лош късмет би могла да му предаде ако му я стисне, но сетне я пое.

- Вие двамата много сте загадъчни.

Харват се усмихна и отбеляза:

- Виждал съм и по-лошо.

- Защо ли имам усещането, че не преувеличавате?

- Усещането ти не те подвежда - отвърна Джилиън, която се обърна към Ванеса и добави. - Денят беше много дълъг. Може ли да влезем?

- Но, разбира се, мила, заповядайте - каза Ванеса и ги въведе в къщата, където всеки сантиметър от стените беше изцяло зает от книги. Дори в трапезарията, в която се настаниха, книжните рафтове стигаха до тавана.

Успокоен, че Харват не е довел Джилиън в къщата им срещу волята и Алън изчезна в кухнята и се върна минути по-късно с плато антипасто, бутилка вино и четири чаши.

- Не е кой знай какво, но реших, че може да сте гладни след дългото пътуване.

- Умирам от глад - отговори Харват. - Благодаря.

Докато се хранеха, Джилиън освети семейство Уиткоум относно инцидента в “Харви Никълс” и им обясни кой е Скот Харват и защо е поискал да се срещне с тях.

Домакините бяха силно разтревожени от новините за изчезването на Емир Токай, който също беше техен бивш студент. И все пак случката с него не ги изненада твърде много, тъй като от известно време хранеха резерви спрямо мнозина от хората, свързани с Ислямския институт за наука и технологии.

Когато с Джилиън привършиха вечерята, Харват тактично прехвърли разговора към причината за посещението им. Тъй като вечерта беше хладна, Ванеса предложи да се преместят в хола, където Алън запали малък огън в камината. Щом всички насядаха, госпожа Уиткоум премина по същество.

- Въз основа на разгледаните от нас материали, които Джилиън е получила от Емир, изглежда, че почти сигурно си имаме работа с pestilentiae manu factae.

- Извинете - намеси се Харват, чийто ум в момента не беше толкова остър, колкото му се искаше. - С какво?

- Латинското название на създадени от човека заразни болести. Това сочат изводите от първоначалното ни проучване. Всъщност това е един от малкото случаи, когато с Алън сме на едно мнение от самото начало.

- Обикновено сте различни мнения, така ли?

- Работим и в два различни клона на науката, затова често имаме различия в тълкуването на нещата.

- Объркан съм - призна Харват, щом Алън му наля още малко вино. - Мислех, че и двамата сте били преподаватели на Джилиън по палеопаталогия.

- Не съвсем - обясни Джилиън. - Записах магистърска програма по молекулярна биология при Алън и после той ме препоръча за докторската програма на Ванеса по палеопаталогия.

- Най-умната и способна студентка, която и двамата някога сме имали - допълни господин Уиткоум.

- Смея да кажа, че се сближихме с Джилиън доста повече, отколкото с всеки друг от останалите ни студенти - каза Ванеса. - Дори да имахме собствени деца, тя пак щеше да е много важна за нас.

- Не се и съмнявам - отговори Харват, който вникваше все по-добре във взаимоотношенията между тримата и в частност в ролята на Джилиън като дъщерята, която не бяха имали. - А какво ще кажете за хипотезата на Джилиън?

- Зная малко за ислямската наука, но ми стига, за да не я харесвам. Макар да не мога да говоря надълго и нашироко каква връзка има тази наука с нашия случай, мога да кажа, че pestilentiae manu factae са използвани с цел въздействие върху обществото, в частност върху политиката, още от древността.

Интересът на Харват се изостри. Той пое глътка вино и полюбопитства:

- Защо?

- Терминът pestilentiae manu factae е измислен от Сенека, римски философ и съветник на император Нерон, през първи век от новата ера. С него се обозначавало умишленото разпространяване на чума или други зарази. Древните са били много изкусни в манипулирането на средата си. Историята на стария свят и по-конкретно на римската цивилизация е пълна с разкази за хора, които преднамерено са разпространявали болести. В Рим това често ставало чрез убождането на нищо неподозиращи граждани със заразени игли с цел подкопаване на доверието към управляващите и сваляне от власт на непопулярни правителства.

- Джилиън спомена, че тази мистериозна зараза, с която имаме работа, наподобява болест, описана в някаква безскрупулна древна книга с рецепти, наречена “Артхашастра”?

- Да, така е.

- Струва ми се невероятно, че някой наш съвременник би се заинтригувал от подобно нещо. Изключвам учените, разбира се.

- Ще се учудите - отвърна госпожа Уиткоум, - но за някои хора „Артхашастра“ има практическо значение дори в наши дни.

Харват я погледна изненадано.

- За кого?

- Мога да ви дам отличен пример. Съвсем наскоро, преди две години, индийското военно министерство започна да финансира изследвания върху „Артхашастра“ с надеждата да открият онова, което наричат „тайната на ефективното подривно военно дело“, което включва и използването в днешно време на химически и биологични оръжия срещу враговете на Индия.

- Като Пакистан например - посочи Харват.

Ванеса кимна и продължи:

- Военни специалисти и учени от университета в Пуна са изследвали рецепта за смес от глигански очи и светулки, която трябвало да придаде на воините по-добри способности за нощно виждане. Друга рецепта предвиждала намазване на сандалите с лой от изпечена бременна камила или с птича сперма размесена с пепел от кремирани деца. Това щяло да помогне на притежателите на тези сандали да изминат стотици километри, без да се уморят.

- Не се обиждайте, но това е нелепо - реагира Харват, като същевременно се чудеше дали Съединените щати не трябва да търсят възможна връзка между болестта и Индия.

- Толкова ли нелепо ви се струва? - каза госпожа Уиткоум. - В недалечното минало американското правителство експериментираше с гени на мишка и плодна муха, за да бъде разработен вълшебен балсам, който да позволи на американските войски да вървят със седмици, дори месеци, без да заспиват.

- Ако го пуснат, аз ще съм първият, който ще се възползва, но откровено казано, това ми се струва пресилено.

- Разбира се, имате право на собствено мнение, но тези неща показват докъде са способни да стигнат държавите, за да спечелят преимущество, дори в нашата епоха - отвърна Ванеса.

- Вярно е - съгласи се Харват. - Но как би могла една книга да притежава такава мощ, дори в онези времена?

Ванеса изчака Алън отново да напълни чашите с вино и едва тогава отговори:

- “Артхашастра” е било демонично и вдъхващо огромен страх съчинение. Скандалната му слава се е носела из половината свят, точно според замисъла на автора му. Само споменаването, че някой владетел го притежава, било достатъчно да накара армиите на нашествениците да се обърнат в бягство. Познанието, съдържащо се в „Артхашастра“, давало огромна власт, а всички знаем поговорката: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“

Харват кимна.

- Е имало много владетели и военачалници, които не са могли да устоят. Щом вкусвали от властта, която им предоставяла книгата, започвали да ламтят за още. Това породило кръвожадност. Много царе, които притежавали книгата, бързо изгубвали уважението си към човешкия живот, независимо дали той принадлежал на враговете им или дори на членове на собствените им семейства, заподозрени в заговори срещу официалната власт. Убивали безразборно. Но дори и най-кръвожадните сред тях все пак се ужасявали от някои рецепти в „Артхашастра“, с които не дръзвали да си играят. Една такава рецепта според мен играе някаква роля в нашия случай.

- Коя е тя? Каква е рецептата?

- Става дума за крайно смъртоносна отрова, за която единствените сведения в западните летописи идват от Александър Велики по време на похода му в Югоизточна Азия през Пакистан, предприет през четвърти век преди новата ера. Войските му се натъкнали на нещо невиждано до този момент - тъмноморава змия с много късо тяло и глава, бяла като мляко или сняг, според различните описания. Те наблюдавали змията и тя не показвала особено агресивно поведение, но когато все пак нападала, не използвала зъбите си, а бълвала отровата върху жертвата си.

- Бълвала? - повтори Харват.

Ванеса наклони глава настрана, сякаш за да каже: „Почакайте, има още“, и продължи:

- Щом отровата попаднела върху някой от крайниците, той започвал да се разлага и човек умирал много бързо, макар да се споменава за малък процент от жертви, които гаснели от бавна и мъчителна смърт в продължение на години, докато безпомощно гледали как телата им се разкапват от некрозата.

След това ярко описание на Харват му се отщя да консумира каквото и да било, затова остави чашата си и каза:

- Не виждам каква е връзката.

- Ще разберете - отговори Ванеса. - Видът змии, описан от Александър, бил съвършено непознат за науката чак до края на деветнадесети век. И палеопатолозите, и херпетолозите са убедени, че става дума за Azemiops feae – пепелянка, разпространена в Китай, Тибет, Миянмар и Виетнам. Съвременната наука все още знае много малко за това животно. Авторът на „Артхашастра“, от друга страна, е знаел доста. Книгата се позовавала на употребата на конкретната змийска при изготвянето на няколко смъртоносни оръжия.

Ванеса отпи от виното си и каза:

- Стигнахме до момента, в който според мен ще ви стане интересно. Извличането на отровата от тази змия било много сложен процес. Докато още била жива, я провесвали надолу с главата над голям съд, който да събере цялата капеща отрова.

- Господи - промълви Харват.

Алкът видя изражението на лицето му и попита:

- Какво има?

- Селото в Северен Ирак, Асалаам… Където смятаме, че терористите са изпробвали болестта…

- Какво за него?

- В една от сградите заразените хора били провесени от тавана, вероятно докато още са били живи.

- Изглежда, че току-що съвсем случайно научихте нещо ново и потенциално полезно - установи Ванеса.

- А именно?

- Може би си имаме работа с болест, която трябва да се развие “ин витро”.

- Имате предвид, че трябва да се развие в човешко тяло?

- Може би не всеки щам, но ако тази болест се е съхранила в продължение на повече от две хилядолетия, който и да стои зад нея, сигурно е искал, преди да я разпространи свободно, да увеличи нейната сила, като изложи човешката имунна система на въздействието ѝ, така че болестта да открие начин как да победи имунитета.

- Искате да кажете, че това нещо е способно да се учи? - изненада се Харват.

- Всички живи организми се учат. От това зависи тяхното оцеляване. Трябва да се адаптират и да надделяват. Онова, което не ни убива, ни прави по-силни.

Харват се замисли върху тази възможност, а госпожа Уиткоум продължи:

- Змийската отрова тече капка по капка и се събира на дъното на съда, втвърдява се и добива консистенцията на жълтеникава смолиста субстанция. Щом най-накрая пепелянката умре, под нея се поставя друг съд, който да събере воднистия серум, който се оттича от трупа на животното. В продължение на три дни секретът се желира и превръща в черно вещество. Тогава се получават две напълно различни отрови, умъртвяващи по два съвършено различни способа, нито един, от които не е приятен.

- Какво имате предвид?

- Твърди се, че черното вещество причинявало бавна и продължителна смърт в течение на години, а жълтеникавото, получено от чистата змийска отрова… Готов ли сте да го чуете?

Харват кимна и се наведе към нея.

- Чистата отрова предизвиквала силни гърчове, след които мозъкът на жертвата се превръщал в черна течност и шурвал от назалните канали - Ванеса се облегна на стола си и скръсти ръце.

Харват погледна към Джилиън, която просто кимна.

- И нищо друго не би могло да причини втечняване на мозъка и изтичането му през носа? - попита той.

- Нищо друго на този свят - потвърди Ванеса.