Ответен удар

Глава 26

Университетът Дърам

На следващия ден

Малкият кабинет на третия стаж много приличаше на самата Ванеса Уиткоум - компактен, спретнат и идеално организиран. Големият зарешетен прозорец зад бюрото, през който обикновено в стаята струеше слънчева светлина, този път обрамчваше плътни черни облаци, заплашващи да изсипят поредния порой. Всеки сантиметър от стените беше покрит с книжни лавици. Ниската пластмасова маса, на която обикновено лежаха още книги, беше разчистена и оставена в средата на кабинета заедно с два стола, донесени от близката аудитория. Върху нея бяха подредени две спретнати купчини от материали, увенчани с лепящи бележки - едната за Харват, а другата - за Джилиън. Освен това Ванеса им беше осигурила бележници, химикалки и два яркозелени маркера.

Тримата не губиха много време в празни приказки. Ванеса беше седнала пред компютъра си, а Харват веднага се зае с първата статия в своята купчина. Беше откъс от „Артхашастра“, в който се описваха конкретни начини за поразяване на врага. Фокусът падаше върху множество рецепти за прахове и мазила, приготвени от животни, минерали, растения и насекоми, които можеха да причинят слепота, лудост, страдания и незабавна или продължителна смърт. Имаше и описание на магически дим, който можел да убива всички форми на живот, където го отвеел вятърът. Но най-интересно за Харват беше хрумването със смъртоносните отрови да се заразяват стоки като подправки или дрехи, които после тайно да се изпратят на врага. Той знаеше, че британците са прибягвали до този метод, когато са раздавали на американските индианци одеяла и носни кърпи, заразени с едра шарка, и си го отбеляза в тефтера.

Имаше и преглед на пиесата на Софокъл ,,Филоктет”, в която Херкулес загива от наметка, напоена с отровата на Лернейската хидра, страдайки от множество симптоми, подобни на тези на едрата шарка. Не само древните гърци са знаели, че облеклото и личните вещи биха могли да разпространяват болести, но и цивилизациите от древен Шумер, приблизително около 1770 година преди новата ера.

После Харват се запозна с думата “фомити” - термин, използван от съвременните епидемиолози и включващ вещи като дрехи, спално бельо, чаши и четки за зъби, които имат свойството да подслоняват инфекциозни патогени. Оказа се, че законите, забраняващи на гражданите да влизат в контакт с вещи на заразени хора, датират от преди четири хиляди години. Скот се зачуди дали някакъв вид фомит не стои в основата на заразяването на немюсюлманското население на Асалаам.

Статиите, които Ванеса му беше принтирала, съдържаха описания и на други гениални опити за инфектиране на неприятеля, като например принуждаването му да лагерува или премине през заразени блата или използването на “отровни девици” - изкусителки с леснопреносими инфекции, изпратени да ликвидират военачалници като Александър Велики.

Точно както Алън беше споменал, в материалите се описваше и отравянето на провизиите от храна и вода на неприятеля. Тъй като не му достигаше информация за това как и с какво са били заразени жертвите, Харват знаеше, че единственият начин да се стигне до истината беше с Джилиън да открият кой е похитил Емир Токай. В този момент му се струваше, че турският е единственият, който би могъл да разплете загадката.

Друга статия даваше подробности за това как хирурзите и учените в древния свят, подобно на съвременните си колеги, са бързали да се осведомят за напредъка в развитието на биологичните оръжия. Постоянно са се опитвали да откриват и разработват нови противоотрови, лекове и ваксини срещу широка гама от отрови и токсини, използвани срещу техните войници и съграждани.

Римският писател и енциклопедист Плиний Стари - най-изтъкнатият научен авторитет в древна Европа - твърдял, че смолата от гигантско резене и вид лавър, известен като пясъчна млечка, са ефикасно средство за заздравяване на рани, причинени от намазани със змийска отрова стрели. Всъщност Плиний смятал, че има антидот срещу всяка змийска отрова, с изключение на тази на аспидата - силно отровна змия от рода на кобрите. Харват се запита към каква ли категория съвременният свят би отнесъл Azaemiops feae.

Той прочете за усилията на гражданите на древния свят да развият резистентност към отровите на змиите. Широко разпространено било схващането, че хората, населяващи земи с отровни създания като змии и скорпиони например, често притежавали някаква степен на имунитет срещу отровите им. Ухапванията или ужилванията често не им причинявали никакъв дискомфорт. Устойчивостта на някои местни жители била толкова голяма, че техният дъх или слюнка можели да лекуват змийски ухапвания. Според Плиний представителите на североафриканското племе псили били с изключително висока резистентност към змийските ухапвания и ужилванията на скорпионите и слюнката им била считана за толкова ефикасна противоотрова, че те били използвани при всеки поход, който организирали на Африканския континент.

Харват знаеше, че серумът се добива от антителата срещу отровата, които се развиват в кръвта, но беше изумен от това докъде бяха стигали хората през вековете, за да се защитят, често безуспешно, от всякакъв род токсини. В древността се е смятало, че поглъщането на малки количества отрова заедно с подходящ антидот помага за изграждане на пълноценен имунитет срещу всичко, което биха могли да прихванат.

Тази практика не изненадваше Харват. Дори в наши дни много народи от Югоизточна Азия все още караха своите войници да пият змийска кръв като част от обучението им в джунглата, смятайки, че така се изгражда имунитет срещу змийската отрова.

Една от практиките на древните, която не беше безсмислена и все още се прилагаше в съвременния свят, беше разпитването на пленниците относно естеството на биологичното оръжие, използвано от техните армии, и начините за защита срещу него. Ето това бе научен метод, разбираем за Харват - обикновеният разпит.

- Елате да видите нещо - каза Ванеса, прекъсвайки мисълта му.

- Какво има? - попита Джилиън и заобиколи бюрото.

Ванеса се облегна назад, за да им даде възможност да погледнат екрана на монитора ѝ.

- Това е отговор на едно мое електронно писмо до групата по палеопатология. Пуснах запитване към всички дали са забелязали някой наскоро да е проявявал интерес към малката ни морава змия и връзката ѝ с биологичните оръжия в древността.

- И?

- Изпратили са ми това - каза Ванеса и завъртя плъзгача да открие долната част на съобщението и да им покаже приложената към имейла снимка.

Погледът на Харват се спря върху древна броня, или по-точно нагръдник. Кожените ремъци бяха изненадващо добре запазени, както и леко ръждясалите закопчалки, но това не беше най-забележителното в тези доспехи. Точно в средата на нагръдника беше разположен един от най-интересните гербове, които някога бе виждал. Беше релефно изображение на озъбена глава на вълк с две змии, увити около врата му, но не какви да е змии. Телата им бяха изработени от скъпоценни камъни с пурпурен оттенък главите им - от продълговати плочки, приличащи на бял мрамор.

- Кой е изпратил снимката?

- Направила я е съпругата на един от палеопатолозите. Казва се Моли Дейвидсън. Работи за „Сотбис“ в Лондон, в отдела за военни предмети: оръжия, доспехи и така нататък.

- „Сотбис“? Аукционната къща ли?

- Същата - потвърди Ванеса. - Някакъв нов клиент искал да разбере тръжната цена на тази реликва. Явно Моли доста се е затруднила в търсенето на историческия контекст на този предмет, а после съпругът ѝ получил моя имейл относно Azemiops fеае и я посъветвал да ми изпрати снимката. Сметнали са, че може да има връзка и че бихме могли да си помогнем взаимно.

Харват проучи изображението много внимателно. Тук определено имаше връзка.

- Тя има ли някаква представа какъв е произходът на този предмет?

- Смята, че може да е от Картаген, вероятно около трети век преди новата ера.

- Но картагенците са живели в Северна Африка, на територията на днешен Тунис. Как биха могли да знаят за Azemiops fеае? Вие казахте, че тя се среща само в Китай, Тибет, Миянмар и Виетнам.

- Да, казах го и е вярно - потвърди Ванеса. - Azemiops fеае не е влечуго, което е можело да се срещне около Картаген.

- Тогава каква е връзката?

- Нека отговоря на първия ви въпрос. Първоначално Картаген е бил колония, основана от финикийците, които били опитни мореплаватели. Най-прочутите картагенски пристанища Тира и Сидон се споменават дори в Библията. Всъщност думата “библия“ идва от Библос - друго пристанище в Картаген, от което се осъществявал най-големият износ на египетски папирус. Повечето ранни книги са били изработени от папирус, а думата „библос“ прониква в Древна Гърция и добива значението на “книга“. Точно като предците си, картагенците са били невероятно умели търговци и са купували и продавали какво ли не. Нещо повече, те са били и също така отлични моряци и търгували из цялото Средиземноморие. Повечето учени не вярват да са извършвали търговия по-далеч от Гърция, но е възможно. Има истории за картагенски набези в Мала Азия и отвъд нея по “пътя на мусоните“. Ако това е истина, е съвсем възможно да са попаднали на „Артхашастра“, както и на Azemiops fеае и познанието за това как да извличат отровата ѝ. Естествено всичко зависи от това дали всъщност са установили някакъв вид търговски отношения с древна Индия.

- Дори да са го направили, какво общо има това с този нагръдник?

- Какво знаете за картагенския генерал Ханибал?

Харват, който беше изучавал задълбочено история, отвърна:

- Бил е един от най-гениалните военни стратези в древния свят.

- Правилно - отвърна Ванеса. - Освен това Ханибал може би е най-известен с дръзкото си, неочаквано нападение срещу процъфтяващата Римска империя.

Харват знаеше добре тази история. Ханибал тръгнал от Испания с близо четиридесет бойни слона и според някои свидетелства с повече от сто хиляди войници, за да предприеме атаката. Единственото, което стояло между него и врага му, били внушителните върхове на Френско-италианските Алпи.

Но докато стигне до тях и се спусне до долината на река По край днешния град Торино, Ханибал вече бил изгубил много от слоновете и над половината от хората си. Макар че засадите и схватките с мародерстващите галски племена на територията на съвременна Франция и Испания причинили голяма част от загубите му, много повече войници загинали по стръмните планински пътеки от безбройните алпийски свлачища и лавини.

- Има една малко известна мълва - продължи Ванеса, - че в предните редици на войската си Ханибал е поставил най-елитната си гвардия. Говорело се, че те пренасят оръжие с невъобразима разрушителна мощ - оръжие, което със сигурност щяло да гарантира тяхната победа над римляните.

Въпреки познанията си за живота на картагенския генерал, Харват не беше чувал подобно нещо.

- Нека позная, смятате, че това оръжие е било биологично или химическо?

- След като говорим за Ханибал - намеси се Джилиън, - със сигурност е било биологично.

- Защо?

- Ханибал е един от най-ранните ревностни защитници на биологичната война в историята.

Скот беше смаян.

- Така ли? И за какви оръжия говорим?

- Най-добрият пример, който демонстрира увлечението му към отровните змии, е от 190 година преди новата ера. Поради сериозното числено превъзходство на вражеския пергамски флот Ханибал пратил част от хората си на брега да съберат възможно най-много отровни змии, които запечатали в делви. Когато пергамските кораби се приближили достатъчно, картагенците изстреляли делвите с катапулти към палубите им. Съдовете се строшили и змиите плъзнали във всички посоки, принуждавайки пергамските моряци да напуснат корабите си. Така картагенският генерал извоювал решителна победа над един далеч по-многочислен неприятел. Ако Картаген е поддържал контакти с Индия, предвид онова, което знаем за агресивните стремежи на Ханибал в търсенето на биологично оръжие, всичко това се вписва доста добре в картината - довърши Ванеса.

- Виждам съвсем очевидна връзка - каза Джилиън. - Който и да е носил този нагръдник, със сигурност е притежавал някакво оръжие, съдържащо отровата на Azemiops fеае.

- Съгласен съм с вас, че има връзка - отговори Харват. - Но откъде знаете, че притежателят на нагръдника е използвал оръжие, съдържащо нашата отрова?

Ванеса разбираше какво иска да каже Джилиън.

- Изображението на вълка и змиите от вида Azemiops fеае са част от тактиката за сплашване. Древните са вярвали много силно в силата на психологическата война. Знае се, че в битките някои от тях дори са носели знамена с изображението на вида отрова, която щели да използват срещу врага си.

- Значи, мислите, че нагръдниците са носели послание?

- Със сигурност - потвърди Ванеса. - И нека ви кажа защо. Запознат ли сте със скитите и техните стрелци?

- Джилиън ми спомена за тях.

Ванеса бързо нарисува една скица в тефтера си и я обърна към Харват.

- Скитските стрели били боядисвани така, че да изглеждат като змиите, от които била извличана отровата. Дори ако една такава стрела просто падне близо до вас, психологическото въздействие би било огромно. Трудно е за вярване от съвременна гледна точка, но тези методи всявали ужас у вражеските армии. Подобни тактики били прилагани стотици години преди времето на Ханибал. Логично е да се предположи, че и той е прибягвал до тях. Ханибал е бил изключително хитър воин. Използвал всяко възможно предимство, за да надвие врага.

- Приемам - отвърна Харват. - Всичките ви предположения напълно отговарят на характера на Ханибал. Но онова, което все още не разбирам, е това оръжие с невъобразима разрушила сила. Чел съм много за Картаген, но никога не съм се натъквал на нещо подобно.

- Както и много други наши съвременници. Вероятно защото всичко, което знаем за Картаген, е почерпено от римски източници. Когато го завладели, римляните извършили нещо, което нарекли „Картагенското решение“. Опустошили цялата страна, продали повечето от гражданите ѝ в робство, опожарили всичките ѝ библиотеки и най-накрая, като последен решителен удар, който трябвало да гарантира, че картагенците повече няма да бъдат заплаха за Рим, посипали всеки сантиметър от почвата със сол. По отношение на сведенията за Ханибал и Картаген, за най-надежден римски историк е сочен Полибий, следван от Ливий, който пък е роден сто и петдесет години след похода на Ханибал през Алпите. Онова, което не е известно на много хора, е, че е имало двама гърци, нещо като военни кореспонденти, в армията на картагенския генерал по време на похода към Рим. Единият се казвал Сосил и пишел биографията на военачалника, а другият Силен. Сосил постоянно вървял по петите на Ханибал, изучавайки всеки жест на генерала, докато Силен, който владеел няколко езика, прекарвал много време сред войниците.

- И един от тези древногръцки военни кореспонденти споменал за това оръжие с невъобразима разрушителна сила?

- Да, Силен. Споменал е и за герба на нагръдниците, носени от елитната гвардия.

- Къде да намерим това описание на Силен? Може да научим нещо повече от него.

- Точно там е проблемът - каза Ванеса. - Съвременната цивилизация не го е виждала. Твърди се, че оригиналът е бил изгубен, когато водените от Халиф Омир I мюсюлмански войски са плячкосали Александрийската библиотека през 640 година след новата ера.

- Известно ли е от кога този нагръдник е у доктор Дейвидсън?

- В имейла ѝ не пише, но тя не споменава, че го е получила от нов клиент, което ме кара да мисля, че е съвсем отскоро.

Харват помълча известно време, докато обмисляше какъв трябва да е следващия им ход.

- За какво мислиш - попита Джилиън.

- Трябва да разгледаме този нагръдник.

- Нима очакваш да разбереш нещо, което е убягнало на един изтъкнат експерт?

Харват се върна към ниската маса и започна да събира бележките си.

- Може ли да ги взема? - попита той Ванеса, посочвайки един справочник и купчина разпечатани документи.

- Разбира се - отвърна тя.

- Скот - намеси се Джилиън. - Не отговори на въпроса ми.

Харват пое подадения му от Ванеса гумен ластик и го прекара през купчината листа.

- Не вярвам в съвпаденията. Тук има някаква връзка и аз искам да разбера кой е този нов клиент на “Сотбис”.

- Доктор Дейвидсън няма да ти каже - каза Джилиън. - Когато става дума за анонимността на клиентите, швейцарските банки изглеждат направо недискретни в сравнение със “Сотбис”.

- Е, тогава ще трябва да разберем по друг начин - заяви Харват.

- Сигурна съм, че ако някой официален представител на Вашингтон се свърже със “Сотбис” вместо вас, те биха… - започна Ванеса, но Харват я прекъсна.

- В момента не мога да се обърна директно към Вашингтон.

- Защо?

- Повярвай ми, дълга история - отвърна Джилиън вместо него.

След като събра материалите си, Харват отново се обърна към Ванеса:

- Искам да се свържа лично с госпожа Дейвидсън и да си уговоря среща. Имате ли неин телефон в Лондон?

Ванеса обърна очи към монитора си и отговори:

- Тя не е в Лондон. Според имейла в момента се намира във Франция и работи в парижкия клон на „Сотбис“.

Това беше всичко, което застаналият пред университетската сграда Халид Аломари имаше нужда да чуе. Харват не трябваше да допуска онази Алкът ла си оставя куфарчето в лондонския универсален магазин. Както обменените с Емир Токай имейли бяха отвели Аломари в Лондон, така и кореспонденцията ѝ с Уиткоум го доведе в Дърам. Щом прибра дистанционното си подслушвателно устройство и се качи в колата, която бе наел, убиецът реши, че ще се занимае с възрастната двойка по-късно. Сега трябваше спешно да замине за Париж. Някъде в миналото беше направил пропуск. И археологът, и двамата носачи бяха убити в Алпите. Беше сигурен в това. Беше ги ликвидирал със собствените си ръце. Но откритите от тях артефакти си пробиваха път към пазара. Ако имаше някаква надежда да си прибере парите от Скорпиона и да си запази благоразположението на своя ментор, Аломари трябваше да запълни този пропуск.

Когато колата му излезе от двора на университета, той се зачуди какво ли ще е усещането да наблюдава как Скот Харват умира.