Ответен удар

Глава 46

Никак не му беше лесно да определи точното местоположение на Джилиън. Заради лабиринта от тунели гласът и отекваше в толкова много посоки, че бе невъзможно да прецени дали да тръгне да я търси напред, или да се върне назад.

Накрая Харват излезе от мрежата от тунели и се озова в друга голяма камера. Завари Джилиън заедно с причината, която я беше накарала да го повика. На изхода на един от тунелите лежаха три, със сигурност съвременни, но също така очевидно мъртви тела, замръзнали в странни разкривени пози. С разперените си ръце и свитите си пръсти те сякаш молеха за помощ е се опитваха да се пресегнат и да сграбчат всеки, който се приближи до тях. Изглежда, Джилиън почти се беше спънала в тях.

След като ги огледа внимателно, Харват забеляза, че двама от тях са простреляни в тила. Най-лесно разпозна Бернар с рунтавата му черна брада. Предположи, че трупът до него е на Морис. Оставаше третият. Малко по-встрани, облечен в скъпа алпийска екипировка марка ,,Норт Фейс“, лежеше проснато тялото на доктор Доналд Елисън. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, а якето и панталоните му, както и заобикалящият го лед бяха покрити с тъмночервени, почти черни петна. Харват беше виждал доста зловещи местопрестъпления, но тази сцена вдъхваше особен ужас.

Най сетне Джилиън попита:

- Кой може да го е направил?

Имаше хиляди възможни отговори, но само един беше логичен:

- Рейбърн.

- Защо точно той?

- А защо не? Той е бил организатор на експедицията. Знаел е, че са тук. Съвсем логично е.

- Виж как са разпилени артефактите по земята. Защо би ги оставил тук?

- Може да е бързал.

- Но Мари каза, че Елисън никога не е докладвал на Рейбърн къде е мястото на разкопките. И тя самата не му се е доверявала, забрави ли?

Джилиън беше права.

- Може би Рейбърн ги е последвал или е наел някой да ги шпионира. Който и да е бил, не е искал тези хора да се разприказват за находката си.

- Имаш предвид оръжието на Ханибал - каза Джилиън, докато Харват се навеждаше към трупа на Бернар. - Какво правиш?

Той внимателно свали от шията на загиналия гид малък медальон.

- Каква ирония - отбеляза той, като поднесе медальона към очите ѝ. - Свети Бернар, покровител на планинарите, алпинистите и скиорите.

Джилиън тъжно поклати глава.

- Мисля, че Мари ще иска да го запази - каза Харват.

- Прав си - отвърна тя и се отдалечи от труповете. Нямаше желание да ги гледа, а и в другия край на малката зала имаше нещо, което беше привлякло погледа ѝ.

Харват прибра медальона в грейката си и пребърка джобовете на Бернар, където откри чифт древни златни гривни, украсени с аметисти и малки късчета млечно бял мрамор. На тях беше изобразена същата вълча глава с усукани около нея усойници, каквито бяха видели и на нагръдниците. Явно имаха специално значение и той разбираше защо Бернар ги е отделил. Видът на зъбения вълк обаче събуди у него известно безпокойство.

- Скот, ела тук - повика го Джилиън, като отново прекъсна мислите му. - Трябва да видиш това.

Харват пъхна гривните в джоба на якето си и отиде при Джилиън в другия край на залата, където тя се взираше в голям дървен сандък. Долната му част беше вкопана в монолитен леден блок.

- Виж това - посочи тя редицата резбовани фигури по капака му.

- Вълкът с увитите около него змии - каза Харват. - Същите като на нагръдниците.

- Именно. А тези плочки върху едната стена на сандъка сякаш разказват някаква история.

Харват се загледа в дърворезбата.

- Някой нарочно е разтопил леда отгоре - продължи Джилиън, - за да се добере до вътрешността.

Рисунките напомниха на Харват за рисунките за Свещения кивот от илюстрованите библии, които израилтяните носели в битките.

- Мислиш ли, че в този сандък са пренасяли оръжието на Ханибал?

- Има само един начин да разберем - каза тя и внимателно повдигна капака.

И двамата надникнаха във вътрешността на сандъка. Над капака нямаше нищо, освен сложна система от отделения.

- По дяволите - изруга Джилиън. Тя прекара още няколко минути в изследване на сандъка, след което прехвърли вниманието си върху изхода на един от тунелите и тръгна натам.

Харват остана при сандъка, опитвайки се да дешифрира изображенията. Те представляваха някаква алегория, но му беше трудно да проумее значението ѝ.

- Знаеш ли какво? - провикна се той през рамо, като продължаваше да се взира в плетеницата от резбовани фигури. - Не съм много сигурен, че това са изображения на вълци.

- Така ли? - отвърна Джилиън, чийто интерес беше погълнат от нещо, намиращо се в тунела. - Какво са тогава?

- Мисля, че фигурите са на кучета.

- Изглежда си сбъркал призванието си - разнесе се мъжки глас зад гърба му.

Това бе глас, който Харват познаваше почти толкова добре, колкото своя собствен. Той принадлежеше на човека, когото беше преследвал от месеци и който му беше устроил капан в Багдад и се опитал да го убие в Кайро, Лондон и Париж - Халид Шейх Аломари.

На Харват много му се щеше случващото се да е плод на въображението му, знаеше, че не е така. Щом се обърна и видя убиеца от Ал Кайда, застанал с автоматичен картечен пистолет в ръка, веднага се пресегна да извади собственото си оръжие. Сети се обаче, че за нещастие го беше оставил в раницата за по-голяма тежест. Неспособен да предприеме каквото и да е, Харват направи единственото, за което се сети. Изкрещя на Джилиън да бяга.