Ответен удар

Глава 19

Лондон

Джилиън Алкът, учителка по химия в престижния лондонски колеж „Аби колидж“, внимателно заобикаляше локвите по улица „Пембридж Роуд“ в квартал Нотинг Хил. Когато стигна до метростанцията на улица „Нотинг Хил Гейт“, червенокосата жена, висока метър и седемдесет, с тъмнозелени очи и високи скули, учтиво, но решително започна да си поправя път през тълпата, която бе се струпала на входа, търсейки подслон от бурята. След като затвори огромния си чадър марка “Бърбъри” и по навик го изтърси три пъти от дъждовната вода, тя го пъхна под лявата си мишница и извади от портмонето картата си за метрото.

Макар че Джилиън беше в отлична физическа форма и можеше съвсем спокойно да извърви пеш разстоянието, като мине за по-кратко през градините “Кенсингтън”, времето и се струваше твърде противно. Още от детството си ненавиждаше бурите.

Беше на седем години, когато родителите и я оставиха при баба и заминаха за вътрешността на страната, за да продадат част от добитъка си. Беше късен петъчен следобед и времето беше започнало да се разваля половин час след отпътуването им. Тя стоеше зад прозорците в малката каменна къща, втренчена в огромните бели вълни, надигащи се от притъмнялото Келтско море. Баба и извади всички възможни настолни игри. Искаше да отклони вниманието на Джилиън от вилнеещата навън буря. Малката се опитваше с всички сили да не губи самообладание, но къщата се разтърсваше при всеки гръмотевичен удар и тя беше убедена, че следващия път бурята ще запокити миниатюрната постройка към близките скали и ще я катурне в морето.

Бабата се опитваше по всякакъв начин да успокои малкото момиченце, но все не успяваше. Накрая реше да изкъпе Джилиън в гореща вана с лавандула.

Старицата тъкмо напълни ваната и се приготви да я потопи в нея, когато припламна още една светкавица и електричеството в къщата изгасна. Последва гръмотевичен трясък, който разклати малкото жилище и така разтропа прозорците, че стъклата сякаш щяха всеки миг да изпадат от черчеветата.

Възрастната жена остави Джилиън в банята, за да потърси свещи, но така и не се върна.

Момиченцето протегна ръка и опипом тръгна покрай стената, за да стигне до кухнята. Дъските под краката и скърцаха, месинговите дръжки на вратите, които докосваше по пътя си, бяха така студени, че я полазваха тръпки. Когато стигна най-накрая до кухнята, усети, че нещо не е наред.

Повика тихо баба си, но не получи отговор. Свещите бяха в едно чекмедже в другия край на помещението, но Джилиън се боеше да прекоси кухнята в тъмното. Нещо вътре в нея я увещаваше да спре на място. Продължи да чака, докато не просветна още една мълния, и тогава изживя най-големия шок за целия си седемгодишен живот. Баба ѝ лежеше просната на пода. Явно се бе спънала в тъмното и при падането главата ѝ се беше ударила в кухненската маса. Когато очите на Джилиън зърнаха бързо разрастващата се локва кръв на пода, тя изпищя и побягна.

Втурна се към коридора и вдигна телефона, за да се обади в полицията. „Ако се случи нещо лошо, винаги първо се обаждай на полицията”, казваха родителите ѝ. Джилиън взе телефонната слушалка, готова да набере наизустения номер, но телефонът не даваше никакъв сигнал.

Все още облечена в пижамата си, тя не спираше да мисли само за баба си. Грабна дъждобрана ѝ от дрешника в коридора, навлече го бързо и обу яркочервените ѝ гумени ботуши. Щом отвори входната врата, бе посрещната от мощен порив на вятъра, който едва не я изблъска обратно в къщата. Момиченцето нямаше избор, трябваше да намери помощ.

Насред бурята тя пробяга разстоянието от миля и половина по калния път и стигна до кръстопътя, който се оказа под вода. Джилиън се беше озовала в капан. Нямаше как да премине през бурните потоци и да се добере до съседите или някой друг. Нямаше откъде да намери помощ. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне в къщата.

Когато се прибра, осъзна, че ще трябва да се погрижи за баба си. Събирайки кураж, тя отново влезе в кухнята и намери кърпа. Първо възнамеряваше да почисти кръвта от раната на главата. Щом приближи обаче, видя, че баба ѝ лежи съвсем неподвижно. Не се долавяше дори равномерното повдигане и спускане на гърдите ѝ. Джилиън се прокрадна по-близо, сложи ръка върху студената плът на баба си и разбра, че старицата си е отишла.

Бурята вилня още два дни. Седемгодишното момиченце не можа да понесе да остане в къщата с проснатото в кухнята мъртво тяло на баба си, затова остана в обора, сгушена под купчина конски чулове. Когато полицията най-сетне пристигна, тя се зачуди как изобщо са разбрали, че се нуждае от помощ.

Полицаите дойдоха с леля ѝ. Щом откриха малката в обора, жената изведнъж избухна в сълзи. Обвиняваше времето, ужасното време. Тя плачеше така неудържимо, че се наложи един от полицаите да съобщи на Джилиън, че майка ѝ и баща и няма да се върнат. Бяха загинали в пътна катастрофа на връщане, след като бяха продали добитъка. Бързо изкарали добри пари и тръгнали обратно към фермата, напук на времето, което сериозно подценили.

Стихията бе отнела на Джилиън най-важните хора в живота и. Нищо чудно, че лошото време все още я караше да се чувства неспокойна. Всъщност бурите бяха се превърнали в метафора на несигурността и страданията, които могат да връхлетят някого, все едно заслужено или не. Това отчасти беше причината да се отдаде на науката - един свят на константи, на които винаги може да се опре. Джилиън не се замисляше за обратната страна на медала, а именно, че светът на науката беше до голяма степен студен, безчувствен и извънредно безчовечен.

Разбира се, имаше и хора, които се отдаваха със страст на работата си, но те рядко насочваха тази страст към други човешки същества. В академичния свят, който се подчиняваше на принципа” Публикувай или умри”, малцина поставяха нещо над любовта си към науката. Това наистина беше студено място, което обогатяваше преди всичко ума, но не и душата.

Изключително привлекателна, Джилиън Алкът беше рядкост в научните среди и с нея се отнасяха като с предмет, който трябва да бъде притежаван, а не като жена, заслужаваща любов. По време на следването ѝ и нейните състуденти, и мнозина от преподавателите и я бяха пожелавали само заради зашеметяващата и външност. Никой от тях не намери кураж да надникне отвъд студената и фасада и да съзре истинската и същност. Ако някой си бе дал труда да я изучи поне с половината от енергията, която влагаха в прехвалените си научни изследвания, щеше да се натъкне на жена, която така и не бе успяла да преживее онези два ужасяващи, раздирани от бури дни в Корнуол, когато бе седем годишна. Жена, която макар и външно по-смела от повечето хора, вътре в себе си все още беше парализирана от страх. Мисълта, че животът, кариерата ѝ и дори възможността да се научи отново да обича могат пак да й бъдат насилствено отнети, ужасяваше Джилиън Алкът.

Когато бушуваше буря, у нея винаги се надигаше предчувствието за надвиснала гибел. Днес не беше по-различно. В дни като този тя се утешаваше, като си угаждаше. И макар да осъзнаваше, че това е ужасно клише, единственото, което я караше да се чувства по-добре, бе пазаруването. Любимото й място за покупки беше универсалният магазин „Харви Никълс“ в Найтсбридж.

Щом излезе от метростанцията и забързано пресече под дъжда улица „Слоун“, Джилиън реши да прекара вечерта в любимия си магазин, тъй като вкъщи не я очакваше никой, освен ежедневната поща. Другата възможност беше да гледа телевизия, но макар да бе социален инвалид, тя знаеше, че е по-добре да бъде навън сред живи хора.

Младата жена се насочи към кафенето на петия етаж, за да хапне нещо, преди да се захване с пазаруването. Намери малка маса за двама, остави вещите си на срещуположния стол и седна. Дъждът трополеше по стъкления покрив и се стичаше по фасадните прозорци на заведението, образувайки бели пенести чаршафи. Струваше ѝ се, че седи зад водопад. Светкавица проряза небето, а след нея проехтя и гръм. Джилиън реши да изпие чаша вино.

След четиридесет и пет минути бурята все още вилнееше. Тя плати сметката си. Въпреки двете чаши „Пино Гри“ не можеше да се отърси от чувството, че нещо в тъмното я дебне. Отдавайки тревогата си на бурята, Джилиън стана от масата и реши, че е време да попазарува.

Когато взе ескалатора до третия етаж, за да позяпа в отдела за бельо, усети студени тръпки по дългата си деликатна шия. Беше още по-уплашена отпреди, без да знае защо.

Докато се придвижваше из отдела за бельо, предчувствието ѝ за надвиснала гибел достигна кресчендо и най-накрая се въплъти в мъж със силно, мускулесто телосложение, който бързо я хвана за ръката и каза:

- Ако ви се живее, елате с мен.