Ответен удар

Глава 48

Джилиън не преставаше да трепери.

- Щеше да убие и двама ни - каза Харват, опитвайки се да ѝ помогне да се съвземе от шока.

- Знам - тихо отвърна Джилиън. - Знам.

С оцеляването си след пропадането в пропастта и с убийството на Халид Аломари тя беше доказала, че когато се налага, може да накара страха си да работи в нейна полза, а не обратното.

- Ето - каза Харват, като и подаде рюгера. - Твой е. Заслужи си го.

- Не ми трябва сувенир.

- Не е сувенир. Може да спаси живота ти. Знаеш ли как да боравиш с оръжие?

- Израснала съм във ферма. Достатъчно съм стреляла през живота си.

- Да убиваш хора, не е като да убиваш зайци – отбеляза Харват и тутакси съжали за думите си. Коментарът му определено не беше уместен и в потвърждение на това Джилиън му обърна гръб и повърна. Той се почувства като пълен идиот. Тази жена току-що беше убила човек. Понякога Харват съвсем забравяше правилата, по които живееха цивилните. Беше понятно, че хора, които през живота си не са убивали, го намираха за осъдително, включително и онези, които го правеха при самозащита или за да предпазят близките си. Онова, което Джилиън Алкът бе преживяла току-що, сигурно щеше да я преследва до края на живота ѝ. Да ѝ предложи да задържи пистолета, със сигурност беше глупава идея, макар да бе воден от добри намерения.

Харват остави Джилиън насаме с мислите ѝ и претърси джобовете на Аломари. Задържа всичко, което откри: ключ за кола, тактически сгъваем нож, производство на компанията „Бенчмейд“, и резервни патрони. От Ал Кайда го бяха обучили добре. У него нямаше нищо, което да наведе на някаква следа. Американското разузнаване щеше да се ядоса ужасно, че е изспуснало възможността да го подложи на разпит, но и Харват, и Джилиън нямаха друг избор.

Прекараха следващите часове в тунелите в търсене на следи, водещи до мистериозното оръжие на Ханибал. Мълчаливото дирене, изглежда, помогна на Джилиън да си възвърне, макар и донякъде, емоционалното равновесие и временно да спре да се измъчва от онова, което бе извършила.

Тя се зае отново да проучва сложната дърворезба по стените на сандъка в опит да разгадае значението ѝ. Когато най-сетне заговори, тонът и беше съвсем делови. Беше съгласна с Харват, че сцените са алегорични, но не разбираше точното им послание. Имаше изображение на някаква магическа книга, която според нея би могла да е ,,Артхатастра“, но изтъкна, че все пак е специализирала палеопатология, а не иконография.

Същевременно тя се съгласи със Скот, че онова, което преди са взимали за изображения на вълци на нагръдниците, са всъщност кучета. Върху сандъка бяха изобразени не само озъбени глави, а и закривени опашки - отличителен белег на Саnis familiaris, която не се забелязваше у Саnis lupus.

Макар Харват да бе доволен, че са стигнали до едно и също заключение, това все още не обясняваше решението на Ханибал да използва образите на кучета, за да сплаши враговете си.

- Ханибал използвал ли е кучета в битките си? - поинтересува се той, докато продължаваха да изучават сандъка.

- Много от древните армии са ги използвали, но не мога да твърдя със сигурност, че това важи и за Ханибал. Дори да е така, не е било необичайно.

- Нищо особено плашещо.

- Така е. А и ако тази армия е използвала кучета, то къде са те? Няма никаква следа от тези животни. Нито една каишка или намордник - нищо.

Харват кимна в знак на съгласие.

- Каква е връзката тогава?

- Нямам представа - отговори Джилиън, която остави сандъка и прокара ръка през косата си. - Липсват твърде много вещи. Може да отнеме месеци, дори години, за да направим цялостни разкопки с подходящ екип, преди да открием отговорите, които търсим.

- Не разполагаме с толкова време.

- Какво да правим тогава?

Харват погледна часовника си. Без одеяла и без огън нямаше как да изкарат нощта.

- Трябва да се върнем.

- Ще ми се да бях взела камера - каза Джилиън.

- Може да има в някоя от чантите на предишната експедиция… - подхвана Харват, но спря веднага щом видя, че Джилиън клати глава.

- Вече ги проверих. Няма нищо. Дори да бяхме открили камера, батерията ѝ отдавна щеше да е изтощена.

Беше права. Харват не бе помислил за това

- Но има друго, което бихме могли да направим - додаде Джилиън. - Дай ми пикела си.

Харват ѝ подаде единия, с който беше трошил късове лед от стената, за да ги държи до лицето си.

- Какво смяташ да правиш?

- Ще събера проби.

- Проби от какво?

Алкът се запъти към един от тунелите, погледна през рамо и отвърна:

- От човешка тъкан.