Ответен удар

Глава 16

След като се раздели с Калъчкъ, Харват трябваше да позвъни до кипърския офис на Агенцията за борба с наркотиците, за да се свърже с Ник Кампос. Когато таксито го остави по-късно същата вечер до една открита таверна близо до пристанището Кирения, Кампос вече седеше на една маса край водата.

- Какъв шик - каза Харват, като издърпа пластмасовия стол и седна срещу събеседника си. Ниската дървена маса беше застлана с покривка на бели и червени квадрати. Картината бе допълнена от хартиени салфетки, мръсни прибори и един нащърбен ветроупорен фенер. - Ако не те познавах по-добре, Ник, щях да се закълна, че се опитваш да ме впечатлиш.

- Не се занасяй? - отвърна агентът на ДЕА, простирайки ръка към пристанището и рибарските лодки в ярки цветове. - Я виж каква гледка само.

- Страхотна е - съгласи се Харват, като се наведе и напъха купчина салфетки под единия крак на стола си, за да не се клати.

- Ако наистина исках да те впечатля, щяхме да вечеряме в някоя от скъпарските дупки нагоре по пътя. Щеше да ни струва двойно по-скъпо, но затова пък храната нямаше да е наполовина толкова добра.

- Май ще се наложи да ти повярвам - рече Харват.

Към масата им тръгна келнер с кофа лед и бутилка бяло вино в ръце.

- Позволих си да поръчам нещо за пиене.

- Виждам.

- Нали няма да ми се правиш на мачо, който пие само бира?

Харват се засмя и поклати отрицателно глава. Беше му забавно да слуша как Ник го дразни на тема мъжественост. Кампос приличаше на грамада от мускули, беше висок над метър и деветдесет, с посивяла коса, дебел мустак и лице, загрубяло и добило постоянен загар от живота на открито. Разведен, с две дъщери колежанки в Щатите, той обичаше да се шегува, че косата му е побеляла от жените, но Харват знаеше, че не е съвсем така. Ник и бившата му съпруга все още поддържаха добри взаимоотношения и той обожаваше дъщерите си повече от всичко на света. Успяваше да си докарва суров външен вид, но под него се криеше същинско плюшено мече.

- Добре - каза Кампос и с учтив жест отпрати келнера, след което наля и двете чаши догоре. - Местен специалитет. Отначало е малко тръпчиво, но се свиква. Наздраве.

Харват съжали, че не е проявил малодушието да си поръча бира, още в мига, в който виното удари вкусовите му рецептори.

- Пивко е - успя да изрече той между два пристъпа на кашлица.

- Размекнал си се сестро. Твърде много време прекарваш във Вашингтон и твърде малко в акция.

- Май никога не съм излизал от акция - отговори Харват, като отпи голяма глътка и този път успя да я спусне по хранопровода си, без да усети отново противния и вкус.

- Ха така! Ето го Скот Харват, когото познавам и обичам - похвали го широко ухиленият Кампос. - След това ще прехвърлим на твърда пиячка.

- Давай я - заяви Харват с усмивка.

Кампос дискретно нададе армейския възглас “Хуа” и отпи дълга глътка от местното вино.

Трудно беше да не харесаш този човек. Всъщност като се замислеше за опита си с други агенции, единствено служителите от Агенцията за борба с наркотиците, с които бе имал контакти, му допадаха без изключение. Макар че ДЕА споделяше от учебните бази с академията на ФБР в Куонтико, това бяха две коренно различни култури. Докато ФБР се фокусираше върху наемането на юристи и счетоводители, повечето агенти на ДЕА бяха бивши ченгета и бивши военни като Кампос. Нещо повече, те бяха изключителни стрелци и толкова добри в близкия бой, че обучаваха всички президентски екипажи на хеликоптерите на флота.

Когато го включваха в оперативната група на Сикрет сървис към Белия дом, Харват така впечатлен от нивото на подготовка на ескадрилата на хеликоптери “Найтхоукс” в стрелбата от близко разстояние, че беше помолил да тренира с тях в свободното си време. Все пак това беше умение, което се забравя, и всеки въоръжен служител по сигурността беше насърчаван да прекарва възможно най-много време на стрелбището, особено през свободното си време. Колкото повече употребяваш оръжието си, толкова по-добър стрелец ставаш. Това със сигурност важеше за Скот, особено докато Ник Кампос беше негов инструктор.

Там той научи много за ДЕА, както на стрелбището, така и извън него. Онова, което го поразяваше беше не само тяхната отдаденост на работата, но лоялността им един към друг. Едно от момчетата му беше разказало как пипнали един от създателите на голям Колумбийски картел. Докато били с него в хотела в очакване на съдебния процес, на който трябвало да свидетелства, той бил достатъчно щедър да сподели с охранителите си какви хора е успял да подкупи с богатството си: местни ченгета, щатски шерифи, съдии, политици…но нито един агент от Агенцията за борба с наркотиците.

Макар да имаха представители в петдесет и осем страни по света, включително и Кампос, който бе назначен на поста си в Кипър точно преди Харват да напусне Белия дом, по неизвестни причини властите във Вашингтон никога не канеха ръководството на Агенцията за борба с наркотиците на масата на “големите”, щом опреше до споделяне на разузнавателна информация. Това необяснимо отношение имаше и плюсове, и минуси, но в голямата си част агентите на ДЕА, които Харват познаваше, нямаха нищо против. Така те оставаха необвързани с множеството правила, изисквания и ограничения, еднакви за останалите федерални агенции. Поне засега Харват можеше да бъде спокоен, че има към кого да се обърне за помощ и да бъде на сто процента сигурен, че това няма да стигне до знанието на сенатор Хелън Ремингтън Кармайкъл.

- Не се обиждай - поде Кампос, като пусна по едно кубче лед в двете чаши, но изглеждаш отвратително.

- Много благодаря - отвърна Харват.

- Ако работата ти идва в повече, може би не е зле да се замислиш дали да не излезеш от играта.

- Ти да не си станал консултант по кариерно развитие?

- Не. Аз съм само един специалист по обслужване на клиенти в „Уол-Март“, понастоящем нает от ДЕА.

- Хайде по-сериозно - каза Харват.

- Не се шегувам. Ако нещата стигнат дотам, че вече да не желая да върша тази работа, ще стана най-печеният специалист по обслужване на клиенти, който „Уол-Март“ някога са виждали. Но надали си бил целия този път, за да се осведомиш за професионалните ми планове. Ще ми кажеш ли защо си тук?

- Дойдох да видя стар приятел.

- Нека позная - рече Кампос. - Едър дебел мъжага с ясно изразена накуцваща походка.

- Че какво и е на походката му? - отвърна Харват. - Тя е едно от най-големите ми постижения.

- И какво ти е притрябвало от него?

Харват откъсна залък хляб и го прекара през един от сосовете, донесени от сервитьора.

- Има информация, свързана със случай, по който работя.

- И за който не можеш да ми разкажеш.

- Точно така.

- И трябва да ти свърша черната работа, защото очевидно не можеш да се обърнеш към никого във Вашингтон.

- Пак си прав.

Кампос се вгледа в дългогодишния си приятел и попита:

- Скот, в какво си се забъркал?

- Не е нищо незаконно, можеш да бъдеш сигурен.

- Дали? Не сме се чували цяла година и изведнъж изскачаш отнякъде като подгонено куче и настояваш спешно да проверя някакви имена, понеже си персона нон грата в родината? Ти какво би помислил, ако беше на мое място?

- Че сигурно съм много специален човек, щом Скот Харват иска помощ от мен.

- Глупости. Щеше си задаваш много въпроси, дори повече от мен - сряза го Кампос. - Какво става, по дяволите? И не ми пробутвай агентурни простотии от рода “Ако ти кажа, ще трябва да те убия”. Причината ДЕА да работи в толкова много страни е, че не се занимаваме с шпионаж. Работим само в света дрогата.

- Знам. Няма да те моля за разузнавателна информация.

- Помоли ме да ти приготвя две досиета. Това е доста голяма услуга. Добре че не искаш и да пренеса тайно микрофилм през границата. Не че има разлика. Защо се обърна към мен, а не към някоя твоя агенция?

Харват бе поставен пред труден избор. Разбира се, Кампос го харесваше, но вероятно бе далеч по-привързан към кариерата и пенсията си. Нямаше да сложи глава в торбата заради приятел без основателна причина. Щом искаше доверие от него, Харват на свой ред трябваше да му се отплати със същото. Той вярваше на интуицията си, а тя му подсказваше, че агентът от ДЕА ще запази тайната му.

- Виждал ли си материала на “Ал Джазира” от Багдад?

- Където нашият войник пребива от бой горкия зарзаватчия?

- Не го жали толкова. Да, за този филм говоря.

- Голям гаф. Нали знаеш, щом разберат кой е войникът, ще го изпържат.

- Но първо ще му отсекат оная работа с брадва.

- Я чакай - сепна се Кампос. - Да не искаш да кажеш….

Харват се ухили толкова широко, колкото позволяваха обстоятелствата, и отвърна:

- Аха. Предано ваш.

- Я се обърни.

- В какъв смисъл?

- Гледал съм този репортаж пони хиляда пъти. Онзи редник имаше много крива глава. Искам да ти видя тила, за да го сравня с неговия.

- Майната ти - отвърна Харват.

Кампос го загледа изпитателно.

- И оттук се вижда, че си ти. Леле, каква кратуна. Колко ли пъти майка ти те е изпуснала на нея, когато си бил малък.

- Майната ти - повтори Харват.

- Да не би да е ползвала маргарин вместо бебешки лосион? - продължи Кампос и се престори, че гушка напористо бебе, което се опитва да изскочи от ръцете му. - Леле, неудържим е.

Харват вдигна среден пръст и отново започна да се храни.

- Не можа да изчакаш камерата да се изключи, а?

- Да бе, не се сдържах. Много смешно, Ник.

Кампос се опита да възвърне сериозното си изражение.

- Не, прав си. Не е за смях. Нека само те попитам нещо.

- Какво?

- Докато закопчаваше онзи човек, го заливаше с цветисти ругатни, нали?

- Е, и?

- В този смисъл смятам, че това се брои за роля с реплики. Ти успя, синко. Ще те номинират за „Оскар“.

- А уж аз съм бил многознайко. Слушай, казах ти го, защото мислех, че ще си мълчиш. Предназначено беше само за твоите уши.

- Гроб съм. Разчитай на мен - увери го Кампос и след кратка пауза продължи. - Не съм единственият, който знае, че ти си човекът от репортажа, нали?

- Не. Точно заради това си имам ядове в службата.

- Президентът ли?

- Не. Някой, който се опитва да се добере до него, като съсипе мен.

- И ще го направи, като разгласи самоличността ти?

- Силно се надявам да не стане така, но не се учудвай, ако накрая и аз се заема с клиентите в „Уол-Март“.

- Ще бъдеш само стажант - подхвърли Кампос. - Никой няма да ме измести от този пост, дори голяма телевизионна звезда като теб.

- Добре, ще бъда стажант - съгласи се Харват. - А сега ще ми помогнеш ли или не?

Кампос се пресегна към куфарчето до стола си, извади кафяв хартиен плик и го плъзна по масата към колегата си.

- Толкова успях да направя за такъв кратък срок.

Харват извади документите от плика, докато Кампос продължаваше да говори:

- След като са изритали онзи тип Рейбърн от Сикрет сървис, следите му изстиват, все едно е изчезнал в субполярния пояс. Сякаш се е изпарил. Не е плащал данъци, не си е подновявал паспорта, не е използвал кредитни карти, няма движение по социално осигурителния му номер - нищо.

- А другото име дето ти дадох? На онази жена?

- С нея имах малко повече късмет. Джилиън Алкът. Двадесет и седем годишна. Родена в Корнуол, Англия. Учила е в университета Кеймбридж и има бакалавърска степен по биология, а после защитила докторантура по палеонтология.

- Какво по дяволите е палеонтология? - попита Харват.

- И аз не знам - отвърна Кампос, - но каквото и да е, явно я е направило достатъчно квалифицирана за сегашния и пост - преподава химия в елитна частна гимназия в Лондон, наречена “Аби колинж”. Никога не съм разбирал британците. Наричат гимназията “колеж”, а колежа - “университет”. Както и да е, всичко е в досието. А междувременно, ще се поразровя за още факти около Рейбърн.

- Благодаря, Ник. Оценявам жеста.

- Не го оценявай. Само оправи каквото си оплескал и излез откъм правилната страна.

Харват извърна очи към водата и Кампос успя да прочете мислите му.

- Заминаваш за Лондон, нали?

- Да - отвърна Харват.

- Е, ако имаш нужда от още нещо, обади ми се.

- Всъщност сещам се за нещо - рече Харват, който отвори портфейла си и отброи няколко банкноти, за да плати за вечерята - Трябва ми превоз до летището и оръжие.